алуминиевото превозно средство на Хари. Бе пътувала цели четири часа, седнала върху Бен. Кръстът и се бе схванал. Дявол да го вземе!
— Хайде — обади се Бен. — Чисто е. Да вървим. Ашли се измъкна от малкото помещение и влезе в базата Алфа. Преди това не бе сигурна, дали ще види пак това място. Макар и уморена до смърт, успя да се усмихне. Най-после!
Когато обаче видя другото транспортно средство, усмивката и изчезна.
— Мотоциклет? — каза Ашли, докато се спускаше към Бен.
— Трябва да го върна на Хари. Човекът прави страхотни машини.
Тя кимна с разбиране и седна на седалката зад Бен. За нещастие наложи се Денис да остане при племето. Нараненият му крак нямаше да им позволи да се придвижат достатъчно бързо нагоре. Той щеше да пътува по-късно пешком в компанията на ловците.
— Готова съм да пътувам, ако ще и на муле. Трябва да видя Джейсън — настоя тя.
— Знам, знам. Смущава ме обаче това, че не мога да се свържа с Нобкоби. Дръж се — каза Бен. След няколко минути те вече летяха през мрака към далечните светлини на базата.
Ашли се притисна към Бен и положи буза на рамото му. Прегърна го още по-силно. Почти чуваше как тупти сърцето му.
— Оглеждай се за кракани — извика Бен, като се опитваше да надвие шума на двигателя. — Тези гадини са плъпнали из цялата пещера.
— Карай направо към базата. Хич не ме интересува какво ще се окаже на пътя ни. Прегази го.
Продължи обаче да се оглежда, докато пътувала. Бяха потънали в пълен мрак. Когато наближиха базата, той премина в полумрак. В осветената и част въздухът се изпълни с воня.
— Боже мой! — възкликна тя и присви нос.
— Скоро ще свикнеш.
Не и се искаше да свиква. Когато видя опустошената и разрушена база, затвори очи. Как бе успял Джейсън да оцелее?
— Почти стигнахме — изкрещя Бен.
Внезапно откъм дясната им страна иззад обърнат автомобил се подаде окървавената муцуна на главата на влечуго. Бен я забеляза навреме и даде газ. Ревът на останалия зад тях звяр скоро заглъхна.
— Ей там е — каза Бен.
Тя вече бе разпознала мястото. Макар и обгоряла, сградата, в която се намираше кабинетът на Блейкли, беше на мястото си. Бен намали скоростта и зави покрай ъгъла и.
Сърцето на Ашли изстина от това, което видя в този миг.
Не! Тя скочи от мотоциклета. Огромният труп на един от хищниците лежеше само на няколко метра от сградата. В челюстите му се намираше неподвижното тяло на Халид. Лицето му бе бледо, а немигащите му очи гледаха към тавана.
Не това обаче я уплаши. Хари се бе надвесил над малка фигурка, сгърчила се върху каменната повърхност.
Не, за Бога! Не след всичко това, което вече изживях!
— Почакай! — Бен я настигна и я хвана за ръката.
Тя обаче освободи рязко ръката си и се устреми към Хари. Когато я забеляза, той се изправи. Бен се присъедини към тях.
— Това не е Джейсън, Аш. — Бен постави ръка върху рамото и. — Точно това се опитвах да ти обясня. Още като видях лицето ти, стана ми ясно за какво мислиш.
— Кой е? — попита, като погледна мъртвия дребен ловец с дупка от куршум върху гърдите. Бен се наведе към мъртвеца и положи ръка на рамото му.
— Това е Нобкоби. Нищо чудно, че не успях да се свържа с него. Какво се случи? — обърна се към Хари.
Хари, готов да се разплаче, започна да му обяснява.
— Бях отишъл до асансьора, за да видя дали има оцелели. Ловецът остана да пази сградата. Докато ме нямаше, Халид и Линда се върнали. После обясни как краканът нападнал Халид, който пък, се опитал да взриви цялата пещера, преди да умре.
— Ловците го следели през цялото време, очаквайки да настъпи удобен момент да се намесят. Когато Джейсън грабнал предавателя, Халид се опитал да го убие. Нобкоби обаче успял да блъсне момчето встрани и куршумът попаднал в него.
— Той е спасил детето ми! — промълви Ашли, като коленичи до Бен.
— Така е — потвърди Хари. — Джейсън отнесъл удар в главата. За няколко секунди изгубил съзнание, но му няма нищо. Сега за него се грижи Линда.
— Мамо!
Ашли рязко се извърна към сградата. Пред разбития и вход стоеше Джейсън с обвита с бинт глава.
— Джейсън!
Тя се затича към него и двамата се прегърнаха.
— Миличък мой! Съжалявам за всичко, което си преживял! — Ашли го притисна към гърдите си.
— Мамо, обичам те!
Тя продължи да го притиска в прегръдката си.
— Мислех, че съм очистил тази мръсна гад — каза Бен, като посочи огромния труп на звяра.
— Кожата му очевидно е не по-малко дебела от твоята — вметна Хари.
От входа излезе Линда с усмивка на лицето. Джейсън я забеляза и се измъкна от прегръдката на майка си. Избърса носа си и пооправи превръзката си. Очевидно бе почувствал неудобство от така видимата демонстрация на синовна любов.
Ашли се усмихна. Нима синът и вече бе пораснал?
— Погледнете! — каза внезапно Хари и посочи към покрива.
Линда се изправи и също обърна поглед към мястото, накъдето гледаше Хари.
От покрива се спускаха светлини. На слабата светлина на няколкото оцелели прожектора се видя как от шахтата на асансьора надолу се спускаха парашути. Нови и нови, един след друг. Всеки от парашутистите държеше в ръка халогенен фенер, който размахваше във всички посоки. След броени минути на Ашли и се стори, че парашутистите бяха стотици. Разпръснаха се във всички посоки, сякаш изпълниха цялата база. Приличаха на светулки в топла пролетна вечер.
— Кои са тези? — попита Джейсън.
— Струва ми се, че кавалерията е дошла да ни се притече на помощ — отвърна Хари.
— Време беше — добави саркастично Бен.
ПОСЛЕСЛОВ
Връх Еребус, Антарктида
Бен въздъхна и се пъхна в леглото. Страхотен ден. Притисна се към Ашли. Тя изстена в съня си и се обърна на другата страна. Положи ръка на корема и. Бременността и вече бе видима. Бяха изминали четири месеца, а тя с нищо не бе дала да се разбере, че смята да прекрати изучаването на културата на мими-суи. Сигурно щеше да изчака деня на раждането, за да изостави временно хартията и писалката.
Той се усмихна в мрака и продължи да лежи на гръб, подпрял главата си с ръка, и с поглед, вперен в тавана. Базата Алфа почти бе възстановена. Звуковите генератори, проектирани от Линда, успешно държаха краканите на разстояние. Групата биолози, ръководени от нея, бе направила друго откритие. Гибелта на защитната гъба на мими-суи се дължеше не на нарушаването на равновесието между умбо и она, както бе смятал Моамба, а на конкуренцията на друга гъба, докарана тук от човеците. Така че Синджари в крайна сметка се бе оказал прав. Именно човеците бяха виновни за случилото се, макар и по един косвен начин.
Бен въздъхна уморено и се протегна. Всички кости го боляха. Задълженията му към племето в неговото качество на хери-хути сякаш нямаха край. Нямаше нищо чудно в това, че Моамба бе решил да предаде щафетата именно на него. В знак на уважение към паметта на стареца той се чувстваше задължен да изпълнява тази дейност, поне докато мъничката мими-суи, надарена със същите качества, пораснеше
