— От нас двамата ти си телепатът — прошепна Ашли. — Какво каза?
Бен присви рамене и поклати глава.
Старецът, изглежда, усети тяхната обърканост и тежко въздъхна. Посочи гърдите си. „Мими-суи“, каза. След това очерта с ръка пространството около себе си, цялата мрежа от тунели на племето. „Мими-суи“, повтори.
— Все още не мога да разбера нищо — озадачи се Бен. Ашли го спря с жест.
— Ми… ми… суи — засрича, като се постара да произнесе с правилно произношение. После посочи стареца с пръст.
Старата му шия изпука, когато я приведе. После се извърна.
Ашли бе удивена. Това бе невъзможно.
— Та той назова името на племето си: „мими-суи“ — обясни тя със затаен дъх, — Мими, скалните духове на аборигените. Става дума за тях.
Очите на Бен се разшириха, когато успя да осъзнае смисъла на чутото. Още преди да успее да изрече и дума, тунелът свърши и се озоваха в голяма пещера, осветена от гъби, прилепнали по стените и тавана. Ашли погледна с удивление колоните, които крепяха високия таван. Не те сами по себе си привлякоха толкова вниманието и. Бяха обвити с гъста растителност. Белите стебла завършваха с месести червени плодове, висящи като японски лампи.
— Дявол да го вземе, отново се озовах тук — промълви Бен зад гърба и.
Бен се поколеба, преди да последва Ашли и стария им водач в пещерата. Огледа, я внимателно, сякаш очакваше да чуе призрачни гласове и да види дядо си нейде из сенките. Нищо подобно обаче не се случи. При по-внимателно оглеждане месестите плодове се оказаха единственото общо нещо между тази пещера и пещерата от сънищата му. Скалните образувания бяха по-различни, а растителността не бе така гъста. Пое си дълбоко дъх и тръгна подир Ашли. Тя спря и протегна ръка към един от червените плодове.
— Струва ми се, че и те са вид гъба. Обърни внимание на отсъствието на листа и на сложната коренна система. Наистина приличат на гъби. Линда би се побъркала от радост, ако види това нещо.
— Всичко това е наистина много интересно. Понеже стана дума за нея, ще ти напомня, че имаме приятели, които разчитат на нас.
— Знам това, Бен. Не съм го забравила. Може би местните хора, щом имат елементарни познания по езика ни, биха могли да ни обяснят как да се измъкнем оттук.
— Тогава, нека ги попитаме — предложи Бен. Ашли обаче поклати глава и продължи да следва стареца.
— Преди всичко трябва да спечелим доверието им. Номерът ти с нашето отърваване от хищниците ни помогна, но ми се струва, че те все още изпитват някакво подозрение към нас. Нямат ни доверие. Трябва да действаме предпазливо, ако не искаме главите ни да се озоват на дръвника.
Междувременно достигнаха центъра на пещерата. Тук подът бе равен и скалните колони и месестите плодове ги нямаше. В самия център бе издълбана плитка яма, с дълбочината на човешка длан. Камъкът около отвора бе излъскан като стъкло и украсен с кървавочервени рисунки.
Старецът се подпря на тоягата си.
— За Бога, погледни рисунките! — възкликна Ашли. Изостави Бен и се доближи до една рисунка, за да я разгледа по-отблизо. Коленичи, за да види изображението на звяр, нападнат от група дребни бойци. — Виж, боята има цвета на тези странни плодове. Гъбите вероятно се използват за направата и.
— Страшна работа — каза той саркастично, — Попаднали сме в ателието на някой смахнат художник.
— Не, според мен това е по-скоро религиозен храм. Примитивните култури отдават особено голямо внимание на изображенията. На идолите, статуите, рисунките и други подобни. Нека разгледам за няколко минути. Току-виж науча нещо от тях. — След това се премести при следващата рисунка, без да обръща въобще внимание на Бен.
Той почувства погледа на други очи. Очите от неговите сънища, които сега сякаш пробиваха тила му. Обърна се. Старецът, застанал от другата страна на рисунките, само стрелна с поглед Ашли, преди да се втренчи отново в него със сивите си очи. После му кимна и седна с кръстосани крака на пода, като остави върху тях тоягата си. Даде му знак да направи същото.
Когато приседна, Бен усети, че краката му са натежали от умора. Вероятно вече бе вечер. Късна вечер. Въздъхна и се намести върху каменния под. Зае удобна поза и започна да си мечтае за голяма бутилка, пълна с топла бира.
После насочи очи към стареца. Забеляза, че той продължаваше да го гледа съсредоточено, без да произнесе и звук. Просто го гледаше внимателно със сивите си очи. Очевидно искаше нещо от него. Какво ли?
Бен го изгледа усмихнато. На лицето му се появи една от тези усмивки, които уж превръщаха и крокодилите в кротки котенца. Старецът обаче само се намръщи в отговор и с изражението си даде да разбере, че продължава да очаква нещо. Ами, с нищо не мога да му помогна, помисли си Бен и позволи на клепачите си да се затворят, като се отпусна още повече. Бе решил достатъчно загадки за този ден. Сега единственото, което му се искаше, бе да открие място, удобно за спане. Главата му бавно се свлече върху гърдите му. Може би имаше нужда само да подремне за малко.
Започна да потъва в съня, макар и все още да долавяше със слуха си шума, който предизвикваше Ашли, докато се преместваше от една рисунка към друга. Бе много приятно да се освободиш от натрупаното през деня напрежение, като му позволиш да се просмуче в скалата. Дишането му стана по-дълбоко и дори започна леко да хърка. Ако само можеше да…
— Бени, чедо, време е да се събудиш! Бен рязко отвори очи. Кой, по дяволите… Все още бе в същата пещера. Все още бе обграден от колоните и от месестите плодове. Насреща му обаче вместо древното същество бе седнал с кръстосани крака дядо му. Махна с покритата си с петна ръка в посока към него. Бен се огледа. В помещението нямаше никого, нямаше я дори и Ашли. Той протегна шия и се заслуша. Странна работа. Все още можеше да я чуе, да чуе как се премества наляво и да си говори нещо под носа, но иначе бе станала невидима за погледа му.
— Бени, момчето ми, какво търсиш?
— Къде съм? Дядо му повдигна изкривен от артрит пръст и докосна с него главата си.
— Тук си, момчето ми.
Бен пое дълбоко дъх и пулсът му се ускори. Това бе безумие. Дядо му и цялата пещера започнаха да потъват в мрака.
— Кротко, момчето ми. Трябва да се успокоиш. Ако си възбуден, нищо няма да се получи.
Като преглътна с мъка, Бен започна да схваща какво става. Заповяда на тялото си да се отпусне, като започна с пръстите на краката. Образът отново се избистри.
— Ха така, Бени. Така е наистина по-добре.
С усилие на волята Бен си наложи да диша дълбоко и равномерно.
— Ти не си дядо ми — каза.
— Така е, не съм — каза дядото и широко се усмихна. След малко образът му бавно се сви и сгърчи. Очите му станаха по-големи, а веждите му — по-гъсти. Върху коленете му имаше тояга. На мястото на дядо му се бе появило старото сакато същество.
— Разбира се, именно това е истинският ми образ — каза то. — Името ми е Моамба.
Гласът на древния човек все още звучеше като гласа на дядо му. На Бен се стори много странно, че гласът излиза от такова едно нечовешко лице. Как? Защо? Главата му се изпълни с въпроси.
— Бени, нито един от двама ни не познава езика на другия. Заради това разговарям с теб на езика на нашия разум. Твоят разум превежда моите мисли в образи и думи, които можеш да разбереш.
— Значи, ти открадна спомена за дядо ми, за да ми се представиш, така ли?
— Това не го направих аз, а ти. Твоят разум извика образа на дядо ти, за да ти покаже един хери- хути.
Бей си представи строгото трезво лице на дядо си.
— Какво, по дяволите, представлява един хери-хути? — попита.
— Хери-хути съм аз. Хери-хути си и ти. Това сме хората, способни да общуваме чрез сънищата. Да виждаме отдалеч какво се крие в тъмните пътеки на неизвестното.
