срещу него. Връхлитаха го и сякаш изпробваха силата му. Как иначе можеше да си обясни гнусните чудовища, които го бяха нападнали, безбройните препятствия, ужасите, които го дебнеха зад всеки завой? Това нямаше как да не е изпитание, изпратено му от Всемогъщия.
Той затвори очи, положи длани върху лицето си и започна да се моли на Бога да му даде сили да изпълни мисията си, както и да му изпрати знамение, че той е достоен за нея. Моли се цели пет минути, като слепоочията му започнаха да пулсират. Не се появи обаче никакво знамение. С въздишка седна и положи ръце върху коленете си. Пак нищо.
Най-сетне обаче го видя. От широка пукнатина на стената на пещерата изпълзя облаче мазен дим. Халид се разположи по-удобно.
— Докторе, да не би в базата да е имало пожар? Имаше ли много дим?
— Да, целият лагер бе изпълнен с пушек — отвърна докторът с измъчен глас. — Защо питаш?
Халид с усмивка на лицето му посочи стената.
— Я виж това! Виж пушека! Навярно по този тунел ще успеем да се завърнем — отговори, изпълнен с надежда. Не откъсна поглед от виещия се дим. Възприе го като призрачен пръст божи.
Като все още притискаше Джейсън, Линда също погледна дима, струящ от тунела. Чувствата и бяха смесени. От една страна, изпита облекчение от откриването на обратен път към базата. От друга, ужасяваше се от събитията, които можеше да последват от това. Какво щеше да направи Халид. Той нямаше как да сподели плановете си с Блейкли и с Джейсън, без да ги убие.
Погледна Халид в лицето. Не откъсваше поглед от скалата и очевидно изпитваше странна възбуда. Когато погледите им се срещнаха, тя изтръпна — Задачата е почти изпълнена — каза и той с усмивка. Тя кимна в знак, че го е разбрала. Събитията се бяха развили прекалено бързо. Доскоро тя предполагаше, че ще изминат дни, докато открият път към базата. Смяташе, че щеше да и остане достатъчно време, за да си изработи план и да реши дали да се опита да го спре, или просто да спаси кожата си и да го остави да прави, каквото иска. Някой я дръпна за ръката. Бе Джейсън.
— Линда, какво стана с мама? Жива и здрава ли е? Тя стисна момчето за рамото. Можеше да се опита да го излъже, обаче Джейсън бе хитро дете. Наблюдаваше я със сухи и сериозни очи и очакваше честен отговор.
— Джейсън, не мога да отговоря на въпроса ти. Тя обаче е в компанията на Бен и майор Майкълсън. Значи в добри ръце е.
Джейсън кимна с разбиране.
Халид я докосна по рамото и тя се стресна от този жест. Той и даде знак да се отдалечат на няколко крачки и да поговорят насаме. Сърцето и затуптя лудешки, когато го последва.
Той погледна назад, за да се увери, че са сами.
— Виж какво, искам тази нощ да тръгнем.
Устните и пресъхнаха. Всичко ставаше прекалено бързо. Досущ като при товарен влак, устремил се към разрушен мост.
— Блейкли няма да може да тръгне веднага — възрази тя.
— Не смятам да го взимаме с нас — каза Халид, без да мигне. — Нито него, нито момчето.
— Ти ми обеща, че няма да убиеш никого, ако не кажа нищо — прошепна тя.
— Не мисля да ги убивам. Мисля просто да ги оставя тук.
— Има ли разлика?
Той повдигна рамене.
— Както ти казах, ако те научат нещо за моя план, ще се видя принуден да ги убия. Изоставя ли ги тук, ще имат шанса сами да се спасят.
Докато гледаше Халид, тя си представи как Джейсън умира от глад, а някой звяр разкъсва Блейкли. Колко лесно му бе да осъди Блейкли и Джейсън на жестока смърт. Това чудовище имаше ли сърце.
— Тази мисъл ми е противна — каза тя и преглътна.
— Ще ги изоставим веднага щом заспят — прошепна Халид в ухото и с тона на човек, който се обяснява в любов. — Няма да ти се наложи да ги гледаш в очите.
От тези негови думи тя насмалко не обезумя. Как можеше така хладнокръвно да планира тяхната смърт? Как можеше така просто да ги изостави през нощта?
Как…
В този миг в главата и се роди една идея. Не и оставаше много време да я обмисли и рискът бе голям. Захапа долната си устна. Видя, че Джейсън се усмихваше на нещо, което Блейкли му разказваше. Видя, че очите му светеха радостно на бледата светлина на гъбите. Бяха изпълнени с живот, този живот всъщност оттук нататък бе пред него.
Тя затвори очи, като дообмисли плана си. Можеше да направи това. Бе длъжна да го направи.
— Добре, тази нощ ще отпътуваме — отвърна решително.
Докато Линда само се преструваше, че спи, Блейкли и Джейсън, увити в резервните одеяла, наистина спяха.
Блейкли хъркаше и шумът от хъркането му не можеше да бъде заглушен дори от водата. Присвитите очи на Линда обаче наблюдаваха лицето на Халид, приседнал в спалния си чувал до една скала. Тя продължи да чака. Видя как той склони глава и как сънят почти го надви. Почти. Линда бе успяла да убеди Халид да си починат за малко, като обърна внимание на голямото си изтощение. Само за два часа, както бе му обяснила, колкото да събере сили за следващия етап от пътуването. Той се съгласи. Сетне тя разтвори няколко от таблетките си против депресия във водата на Халид и направи необходимото той да я изпие. Той не успя да долови вкуса на лекарството, тъй като водата така или иначе имаше силен привкус на минерали. Хапчетата нямаше да го потопят в мъртвешки сън, тъй като имаха само слаб успокоителен ефект. В тези количества обаче трябваше да го направят толкова сънлив, че все пак да заспи, докато е на пост. Това щеше да и бъде достатъчно. Видя как брадичката му отново докосна гърдите му. Този път не успя да изправи глава.
Ушите и затуптяха от напрежение и тя се вслуша в дишането на Халид. Бе достатъчно близо до него, за да успее да разбере кога дишането му ще стане равномерно. Знаеше, че не разполага с много време. С бавни движения, които я измъчиха, тя се измъкна от спалния си чувал. За щастие ревът на водопадите заглуши шума, предизвикан от движенията и. Приближи се до него и си взе пистолета и каската, които той бе оставил върху една близка скала. Смяташе да вземе и пистолета му, но той го бе пъхнал в спалния си чувал. Щеше да е прекалено рисковано да се опита да му го отнеме сега. Заради това тя промени плана си. Извади батериите от фенера и каската му.
След като приключи с това, тя отиде при спящия доктор. Постави ръка върху устните му и ги натисна, когато той се събуди и отвори очи. Надвеси се над него и постави пръст върху устните си, за да му даде знак, че трябва да мълчи. След като той се разсъни и успокои, тя му даде знак да я последва. Отдалечиха се на няколко метра. Тя доближи устни до ухото му с надеждата, че ревът на водопада ще заглуши думите и за да не бъдат чути от спящите.
— Трябва да се махнем оттук. Тихо и незабавно. В състояние ли сте да пътувате?
— Да, но защо? Какво става?
Тя му разказа набързо това, което се бе случило. В края на разкритията и гласът и трепереше.
Изумлението на Блейкли непрестанно нарастваше, докато я слушаше.
— Какъв мръсник! Как можах… Аз съм си виновен. Трябваше да се погрижа за една по-внимателна проверка. Наивен съм. Във всичко съм наивен.
Само за седмица докторът бе остарял с няколко десетилетия. Очите му бяха хлътнали, а раменете му — провиснали. Дори косата му изглеждаше по-бяла. Тя сложи ръка на рамото му.
— Трябва да събудим Джейсън и да се измъкнем веднага — предложи тя.
— А защо просто не се нахвърлим върху него и му вземем пистолета? — попита докторът. — Или да го ударим по главата с голям камък?.
— Той е професионален убиец. Действа като машина — каза тя, без да се опитва да прикрие страха си. — Няма да можем да се справим с него. Ако само го нараним, той ще ни убие. Най-безопасно за нас ще е да избягаме. Да навлезем в тъмните тунели, където той без осветление няма да може да ни последва.
— А другите опасности? — продължи докторът. — Без оръжие няма да оцелеем дълго време.
— Прав сте — потвърди тя, като скръсти ръце. — Шансовете ни да оживеем обаче са по-големи, ако избягаме от него.
