— Хари? За Бога, та ти си жив!
Брат му отмести цевта на пушката на Майкълсън с крайчеца на пръста си.
— Ако натиснеш спусъка на тази пушка, няма да съм жив — каза уморено Хари.
Майкълсън захвърли пушката встрани и без да обръща внимание на болката в глезена, скочи и прегърна брат си. Не се разплака и започна да се моли всичко това да не е плод на въображението му. Веселият смях на брат му обаче нямаше как да е резултат от халюцинация. Брат му бе напълно реален.
— Слава Богу, слава Богу, слава Богу… — пропя Майкълсън, положил глава върху раменете на Хари.
— Братко, не ни беше лесно да те догоним — каза Хари, като отмести ръка и я прокара през черните си коси.
Майкълсън познаваше добре този жест. Не бе го виждал от дълги години. Косата на Хари от десетилетия бе подстригана късо, по армейски, но тук, в пещерите, жестът се бе завърнал, подобно стар приятел.
Гласът на Майкълсън застина в гърлото му. Понечи да прегърне отново брат си, но изведнъж забеляза, че по цялата му дясна ръка имаше белег. Бе все още розов, съвсем скорошен. Майкълсън присегна с ръка и го докосна.
— Какво ти се случи? — попита.
Хари го изгледа мрачно. Майкълсън се взря по-внимателно в лицето на брат си и забеляза, че под сините му очи се бяха образували кръгове. Имаше погледа на преследван човек. Освен това бе отслабнал. Останките от униформата му висяха върху тялото като върху закачалка.
— Това е дълга история — каза Хари.
— Е, според мен разполагаме с време да ми я разкажеш.
— Не съвсем. Трябва да побързаме. Краканите са близо.
— Кои?
— Чудовищата — поясни Хари и му даде знак да го последва. — Хайде, войниче, взимай си вещите, че трябва да се махаме оттук.
Майкълсън му подхвърли пушката си и се извърна, за да прибере раницата и манерката. Когато излезе от пещерата, видя, че брат му разглежда пушката с усмивка на лицето. Хари му върна пушката с известна неохота.
— Хубаво желязо. Щеше да ми свърши добра работа, когато охранявах учените. Може би тогава… — той не довърши мисълта си и изражението му стана сурово.
Майкълсън се доближи до брат си и положи ръка върху рамото му. Все още допускаше, че той може да изчезне като облаче дим. Подобно на дух, възприел образа на брат му. Забеляза, че неговите ръце бяха празни. Как бе успял да оцелее тук без оръжие?
— В раницата си имам пистолет… — започна да обяснява.
— Не ми е нужен. Имам приятели.
Приятели ли? Майкълсън огледа още веднъж пустия коридор. Кого имаше предвид Хари?
Брат му издаде звук, от който по гърба на Майкълсън полазиха-тръпки. Звукът бе нещо средно между вой и стон, нещо съвсем нечовешко. Чу се обаче съвсем ясно. Хари продължи да издава странните звуци и Майкълсън го погледна с удивление. Да не би брат му да се бе побъркал по време на усамотяването в пещерите?
— Не стреляй по тях — каза му Хари със съвсем сериозно изражение на лицето.
— За кого, по дяволите, говориш? — попита Майкълсън. Тогава усети някакво движение покрай стените на коридора. Малки фигурки, които дотогава се бяха притиснали към тях, се появиха в тунела. На зеленикавата светлина на мъховете се виждаше, че са въоръжени с ножове и копия.
Майкълсън чу как зад него пада камъче. Извърна се и забеляза, че други подобни същества се бяха появили и откъм тила му.
— Кои са те, Хари?
— Приятели са. Спасиха ми живота.
Едно от съществата се отдели от групата и се доближи до тях. Тръгна към Хари, но не откъсна поглед от Майкълсън. Той стисна карабината си. Съществото, напълно голо, бе високо само метър и двайсет, но тялото му бе жилаво и мускулесто. Рошавата му коса с цвят на пясък бе вързана с кървавочервена превръзка. Огромните му очи огледаха Майкълсън от глава до пети. Щръкналите му уши се движеха във всички посоки, подобно радарни чинии.
Малката фигурка се доближи и Майкълсън огледа въоръжението и. На кръста си имаше пояс, в който бе втъкнат дълъг нож с грубо кристално острие. В ръката си с четири пръста стискаше огромно копие.
Съществото отиде до Хари, подаде му копието и се отдалечи.
— Кои са те? Какво представляват? — попита Майкълсън.
— Те наричат, себе си „мими-суи“.
Едно от съществата направи рязко движение, което стресна Майкълсън, и се озова при Хари.
— Дода фераго — рече съществото, като посочи тунела зад себе си. — Дода кракан!
— Каза, че не сме сами — поясни Хари на Майкълсън. — Краканите са усетили миризмата ни и се приближават. Време е да се махаме.
Сякаш в потвърждение на истинността на това твърдение, зад тях се раздаде рев. Втори и трети рев му отговориха. Ревовете се чуваха от различни места. Животните ги обкръжаваха.
Майкълсън се сети за Ашли и Бен, изгубени в плетеницата от тунели. Доближи се до Хари.
— Слушай, Хари, тук съм с членове от екипа, които… — започна да му обяснява.
— Знам. Някои от моите приятели ги издириха. Твоите хора сега са на безопасно място.
— Къде?
Разнесе се втора поредица от животински ревове.
— Ще ти го покажа — обеща Хари. — Хайде да тръгваме, преди да сме се превърнали в нечия вечеря.
Майкълсън се прилепи плътно до брат си. Някои от малките фигурки го задминаха, други останаха зад него, за да го прикриват. Той се опита да не изостава, като захапа долната си устна, но нараненият му глезен започна отново да се обажда. Разстоянието между него и брат му се увеличи.
Хари спря, хвана ръката на Майкълсън и я метна през рамото си. Тилът им остана да се охранява само от двама или трима от дребните ловци.
— Няма да те изоставя, Денис — каза Хари.
— Аз ви забавям. Не се спуснах тук, за да ускоря смъртта ви.
— Не говори така, братко. Днес убити няма да има — обеща Хари и стисна рамото на Майкълсън. — А и нали точно по този начин спечелихме синята лента на панаира в Кърни за бягане на три крака.
— Ти тогава ги измами — припомни Майкълсън, като лицето му се изкриви от болка.
— Не си спомням и ти да си върна лентата.
Зад гърба им внезапно започна оживен разговор. Един от ловците отиде при тях и прошепна нещо на Хари. Лицето му придоби сериозно изражение и той изръмжа нещо неразбираемо в отговор. Кимна и се придвижи напред. Зад тях остана само една дребна фигурка.
— Какво ти каза?
— Един от краканите се приближава към нас. Не е сигурно дали ще се окажем в безопасност.
Майкълсън стисна зъби. Бе поставил в опасност живота на брат си.
— Казах ти, че…
— Знам, знам, ти винаги си прав, — отвърна Хари. Последният ловец, чернокос и с белег на дясната страна на лицето, спря до него. — Денис, ти тръгни напред и се опитай да достигнеш другите. Нобкоби и аз ще се опитаме да забавим преследвача. Ти помогни на другите да спечелят време.
— Майната му! Имам пушка.
— Вярно е. Аз пък имам опит. Хайде, действай! Майкълсън съзря добре познатата му упоритост в погледа на брат си и разбра, че няма смисъл да се спори.
— Добре. Поне вземи пушката ми — предложи той.
— Може да ти потрябва — отказа Хари и повдигна дългото копие, което държеше в дясната си ръка. — Освен това използването на нетрадиционни оръжия намалява шансовете ни да се сдобием с „ил-джан“ от схватката.
