— С какво?
— Става дума за нещо като войнска доблест. Като уважение и признание — поясни той. В тунела се чу стърженето на нокти по каменния под. — Хайде, тръгвайте!
Майкълсън кимна утвърдително и продължи по тунела. В никакъв случай обаче не смяташе да остави брат: си да води битка само с копие. Шмугна се в първия страничен тунел и се огледа. Брат му и другият ловец бяха допрели главите си, като малката фигурка жестикулираше енергично с ръце.
Като се освободи от раницата, Майкълсън свали пушката от рамото и се прилепи към пода на тунела, без да губи от поглед коридора. Зачака, вслушвайки се в засилващия се шум, идващ от приближаващия хищник.
Брат му внезапно се напрегна и премести копието си напред. Очевидно бе забелязал нещо, което бе извън полезрението на Майкълсън. Малкият ловец се притисна плътно до стената. Хари намести основата на копието в една вдлъбнатина на пода и го подпря с крак, като наклони копието така, че острието му да е насочено към вътрешността на тунела. Приведе се, стиснал здраво копието.
В тунела закънтя гневен рев. Сетне се появи и самото чудовище, като запълни цялото пространство. Бе изключително едро, по-голямо от всичките си събратя, срещнати дотогава от Майкълсън. Черно, сякаш намазано с катран, то извиваше глава наляво и надясно и шумно душеше въздуха. Когато съзря Хари, застина и застана върху двата си мускулести задни крака. Направи крачка назад и протегна шия напред, а сетне отвори уста и зарева.
— Майната ти! — изруга Хари на чудовището, като не се отмести от позицията си.
Майкълсън си позволи лека усмивка. Самонадеяният му брат продължаваше да не се плаши от нищо. Легнал по корем, присви очи и подпря приклада на пушката на рамото си. Опита се да се прицели, но брат му бе застанал между него и звяра. Майната му.
Звярът гневно изрева и стремително се нахвърли върху брат му, като преодоля разстоянието между двама им. Всичко стана така бързо, че Майкълсън не успя да реагира. Хари рязко се приведе, когато главата се устреми към него, и сетне се отметна встрани точно в момента, когато звярът се метна върху копието, което проби гърдите му. Дръжката на копието се счупи на две, докато Хари се изтърколи встрани.
Точно тогава дребничкият ловец отскочи от страничната стена и се метна върху шията на чудовището. В ръката си бе стиснал дълъг нож. Със зловещ смях се прицели в очите на звяра. Той отвърна с изпълнен с болка рев и отметна глава, като се освободи от ловеца. Дългото острие на ножа остана да стърчи от лявото око на животното.
Дребният ловец падна върху пода, обаче бързо се отдалечи от разбеснялото се чудовище и запълзя към Хари.
Хищникът забеляза ловеца със здравото си око и разтвори челюсти. Хари се опита да стигне пръв до другаря си и да го измъкне извън обсега на нападателя, но не му достигнаха няколко сантиметра. Малкият човек се озова между челюстите на чудовището. Хари сграбчи половината от дръжката на копието. Явно бе решил да я използва като оръжие, с което да спаси своя приятел.
Майкълсън стисна зъби. Тялото на брат му все още му пречеше да стреля. Хари очевидно бе решил да не остави дребничкия ловец в челюстите на чудовището. Дявол да го вземе! Като затаи дъх, Майкълсън се прицели и натисна спусъка. Изстрелът изтрещя оглушително в тясното пространство.
От този звук всички застинаха. Хари прекрати устрема си към чудовището, като все още държеше в ръка остатъка от копието. Чудовището също замръзна.
— Хари! — изкрещя Майкълсън, и от крясъка му живата картина се разпадна. Звярът се свлече мъртъв на земята с куршум, пронизал мозъка му. При падането освободи плячката си и ловецът изпадна от челюстите му. Хари се затича към приятеля си.
Майкълсън изпълзя от скривалището и се доближи до брат си. Огледа трупа на звяра, който лежеше в средата на тунела.
— Как е? — попита Майкълсън.
— Ще оживее — отвърна Хари, като помогна на малкия ловец да се изправи на крака. — Те са жилаво племе. Размина му се само с няколко дупки на рамото. Няма сериозни увреждания.
— Радвам се да чуя това — каза Майкълсън. После коленичи до ловеца от племето мими-суи и постави ръка върху здравото му рамо.
— Денис, струва ми се, че ти казах да се махаш оттук.
— Не само съм по-възрастен от теб, но съм и по-старши по звание — отсече намръщено Майкълсън.
— Драго ми е да чуя, че си израсъл в службата по-бързо от мен. Иначе можеше и да ме послушаш — произнесе Хари със сериозен вид. — Благодаря ти, Денис.
Мъничкият ловец започна да говори нещо непонятно. В погледа му се четеше болка. Хари му кимна делово. Мъничката фигурка присегна с ръка към нараненото си рамо и накваси пръста си с течащата кръв. После се обърна към Майкълсън.
— Нобкоби иска да сподели своя ил-джан с теб — поясни Хари. — Това се смята за нещо почетно от неговия народ. Нещо като нашето кръвно братство.
Косматият ловец присегна с ръка и остави с пръста си кървав отпечатък върху челото на Майкълсън.
— Бра… братко — изръмжа.
Глава 23
Халид проследи с поглед как Линда прегърна уплашеното дете и положи буза върху главата му. Тя се опита да успокои момчето. Халид отиде до тялото на Блейкли, проснато върху пода. Очите на доктора бяха широко отворени и го гледаха. Дишането му все още бе накъсано и стържещо. Докторът разполагаше с информация, от която Халид се нуждаеше. Информация, необходима за успешното приключване на неговата мисия. Халид коленичи до Блейкли и му предложи манерката си. Сетне наля тънка струйка вода в устата на доктора.
Блейкли затвори очи и жадно погълна водата. Сетне отмести с ръка манерката, като неволно намокри гърдите си.
— Благодаря.
— Какво се случи? — попита Халид. — Как се оказахте тук?
Блейкли започна да говори със затворени очи, сякаш се опитваше да си припомни нещо.
— Лагерът… бе нападнат… и бе разрушен — отговори той. Дишаше тежко и често си поемаше въздух.
Първата мисъл на Халид бе, че някой го е изпреварил. Втори агент ли бяха изпратили? От следващите думи на доктора обаче обстановката му се изясни.
— Лагерът бе нападнат от огромни създания. Бяха стотици. Ние избягахме с лодката. Накрая се оказахме тук.
Халид се намръщи, като чу тези лоши новини. Дявол да го вземе, значи бяха много. Искаше му се да вярва, че единствените бяха тези, с които се сблъскаха. Хвърли поглед към поредицата от водопади. Ако по някакъв начин успееха да се завърнат горе, там щеше да ги очаква стадо от тези хищници. Халид приклекна и намести пистолета в кобура му.
— Какво да правим сега? — промърмори тихо. Докторът чу думите му и му отговори. Гласът му бе все още слаб, но вече изпълнен с повече увереност:
— Ще чакаме. Ще оставим тази работа на военните. Щом разберат какво се е случило, ще се появят тук. Ще ни открият.
Халид приглади наболата си буза. Докторът бе прав.
Военните наистина щяха да се мобилизират и скоро да възстановят сигурността на базата. Ако военноморските сили на САЩ пристигнеха тук, неговата мисия щеше да стане много по-трудна, да не кажем, невъзможна.
Разтри уморените си и кръвясали очи. Под клепачите му се бе образувала кир. Трябваше да достигне базата Алфа преди военните. Да заложи и останалите заряди, и да се измъкне оттам. Това щеше да представлява трудна задача дори и за него.
Дали пък това не бе изпитание, изпратено му от, Аллах? Всички природни стихии се бяха опълчили
