разположени на поне двайсет равнища, свързани помежду си с издълбани върху склона стълби. На няколко места връзката се осъществяваше с помощта на дебели въжета и примитивни скрипци.
Тези пещерни жилища, макар и да приличаха на откритите в пещерата Алфа, за разлика от тях съвсем не бяха спартански. Напротив, имаха вида на уютни домове. Стените и входовете им бяха покрити с многоцветни черги със сложен рисунък. На други бяха изобразени странни животни и сложни ловувалия. Много площадки бяха осеяни с каменна керамика с жълт, червен и син цвят.
Бен я хвана за ръката, когато излязоха от жълтите ниви и навлязоха в селището. Тя стисна ръката му и забеляза, че каменната повърхност бе полирана почти като стъкло. Такъв блясък можеше да се постигне само след години усърден труд или чрез столетия пешеходно движение.
Продължиха да следват водача и видяха как около тях се насъбра тълпа. Някои ги наблюдаваха отдалеч с широко разтворени очи. Други се престрашиха и докоснаха ръката и дрехите на Ашли. Трети се скриха зад други и само надничаха иззад гърба им. Ашли повдигна поглед към скалистия скат. Видя, че множество малки ръце бяха отместили чергите, за да зърнат пришълците. Стълбите, издълбани в ската между отделните равнища на селището, се изпълниха с хиляди любопитни лица. Безброй малки дечица се бяха струпали около родителите си.
Всичките бяха голи, досущ като водача им. Неколцина обаче бяха украсени с примитивни гердани или шапки от плетена тръстика. Група самци, всичките покрити с черни косми, бяха забучили в носовете си изострени кости.
Водачът им се спря и коленичи върху един камък. Сведе глава и зачака.
Ашли и Бен застанаха зад него. Като погледна над рамото му, Ашли спря погледа си върху една възрастна самка. Бе малко по-слабо окосмена от водача им. Пълните и гърди с големи тъмни зърна бяха провиснали до изпъкналия и корем. Имаше всички признаци на бременност. Ашли тъкмо щеше да отмести погледа си, когато едно внезапно движение привлече вниманието и. От изпъкналия корем на самката се подаде малка ръчица. Присегна нагоре и се залови за козината под едната и гърда. Като използва тази опора, едно писукащо бебе, розово и безкосмено, се изтегли от корема на самката и започна да бозае. Майката не му обърна внимание и продължи да зяпа Ашли. Тя, изумена от видяното, примига. Бебето се разтревожи от оживлението, което бе предизвикало, и се спусна обратно в скривалището си. В една торбичка!
— Погледни, Бен — каза Ашли, като думите и веднага накараха зрителите да отстъпят крачка назад. — Погледни онази майка. Носи детето си в торбичка.
— И какво от това? Ти видя ли пазачите пред входа? Видя ли, че са въоръжени с копия и държат вълци на ремък? Ако решим да се измъкнем оттук, няма да ни е лесно.
— Тази мисъл никак не ме вълнува. Няма да си тръгна оттук, освен, ако не ме изгонят. Има страшно много неща за изучаване. Даваш ли си сметка какво означава това?
— Кое?
— Само двуутробните носят малките си в торбички.
Тези същества очевидно са произлезли от двуутробни животни.
— Страхотна работа! Пленило ни е стадо кенгура! Тя не обърна внимание на думите му и продължи да разсъждава на глас:
— Големите хищници, които ни нападнаха, също бяха ранни двуутробни. Изглежда, че в тази екосистема всички ниши са били запълнени от двуутробни. Как обаче? Как са успели да дойдат тук? Как са успели да оцелеят?
Бен присви рамене.
— Замисли се върху това, Бен. Тук се е развила цяла двуутробна екосистема, при това съвсем изолирано от конкуренцията на бозайниците. В тези пещери еволюцията се е осъществила по един съвършено различен начин.
Шумящата дотогава тълпа внезапно затихна. Настъпи пълна тишина. Бен сръга Ашли и с кимване и даде знак да погледне пред себе си.
От входа на най-голямата пещера излезе прегърбено същество. Бе мъж, покрит с черни косми, но брадата му бе посребряла. Съществото бе с една глава по-високо от техния водач и раменете му бяха широки и мускулести. Придвижваше се с помощта на дълга тояга, която държеше в дясната си ръка. На върха и имаше рубин с размерите на грейпфрут.
Водачът им повдигна глава и започна бързо да говори. Другият, очевидно ръководител на общността, само от време на време отговаряше с кратки реплики. Ашли проследи с поглед разговора. Искаше и се да разбере какво си говорят. Водачът им приключи изложението си и опря чело на камъка пред него.
Вождът им най-сетне се обърна към тях. Погледна първо Ашли, а после, и Бен. Докато ги изучаваше с поглед, разсеяно чешеше корема си. После излая нещо към тях. Ашли естествено не разбра думите му, но от тях тълпата трепна и се отдръпна от пришълците. Някои дори побързаха да се скрият в жилищата си.
Ашли се обърна към Бен.
— Тази работа не ми харесва — прошепна той и повдигна рамене.
Вождът удари с тоягата си по земята и се отдалечи.
В този миг от една съседна пещера излезе крехка фигура, покрита с груба сребърна козина. Придвижваше се така бавно и предпазливо, че на Ашли се стори, че може да чуе пукота на костите му. Подобно на вожда, и той се придвижваше с помощта на тояга. За разлика от вожда обаче наистина се нуждаеше от нея. На върха си тоягата му имаше не рубин, а диамант с формата на круша.
Ашли забеляза, че на гърдите му бе изобразена рисунка с жълт и червен цвят.
— Сигурно ще откача напълно — каза застаналият до нея Бен и се размърда.
— Тихо! — прошепна тя. — Едва ли ще е възпитано да разговаряме помежду си точно сега.
Старецът ги погледна. Тялото му очевидно бе старо и немощно, но погледът му издаваше остър ум и пъргав мозък. Погледна Бен и му кимна. Сетне започна да обяснява нещо на вожда.
— Аш, тази рисунка вече съм я виждал — каза Бен. — Имам предвид рисунката върху гърдите на стареца.
— Какво? Къде? — прошепна тя.
Той преглътна. В гласа му се прокрадна страх:
— В един сън… Бе изрисувана върху гърдите на покойния ми дядо.
— Виж какво, за това ще поговорим по-късно — прекъсна го тя, като стисна ръката му. — В момента най-важното е да разберем какво смятат да правят с нас.
Докато те си шепнеха, спорът между стареца и вожда се разгорещи. И двамата започнаха да повишават тон и да удрят тоягите си в земята. Най-сетне вождът се озъби, строши тоягата си в коляното на две и сърдито се отдалечи.
— А сега, какво? — попита Бен.
Старецът се извърна към тях и вдигна тоягата си. Произнесе само една дума: „Смърт“.
Глава 22
От умора и изтощение Майкълсън се унесе. Бяха изтекли часове, откакто Ашли и Бен го бяха напуснали. Напрегна се, за да чуе преследвачите си. Не чу нищо. Безмълвието се стовари като тежест върху тъпанчетата му. Въздъхна. Добре, че болката в глезена му бе затихнала и се бе превърнала в поносимо смъдене. Реши, че по-късно ще трябва да се опита да оправи и коляното си, но в момента се чувстваше твърде уморен за това. Притвори очи, за да може да се съсредоточи по-лесно. При все това тишината започна да го поглъща. Прозина се и главата му се отпусна. Повдигна я, тъй като знаеше, че трябва да остане буден. Огледа коридора. Бе чист. След няколко минути клепачите му започнаха отново да се затварят. Дишането му стана по-дълбоко. Остана потопен в това странно преходно състояние между съня и бодърстването.
Усети, че нещо докосва ръката му. Отвори веднага очи и рязко отметна глава назад, като насмалко не строши черепа си в стената. Насочи автоматично пушката си към стоящия пред него мъж. Той бе облечен в униформата на морски пехотинец, само че с отпрани ръкави. Това бе невъзможно! Той примига няколко пъти. Сигурно сънуваше. Фигурата обаче не изчезна и му се усмихна. Погледът на Майкълсън се сблъска с погледа на неговия отдавна изчезнал брат.
