Ашли сведе поглед, смутена от собствената си грубост. Не трябваше да си изкарва яда на Бен. За нещастие именно той се бе оказал наблизо в момент, когато трябваше да си го изкара на някого.
— Съжалявам, че бях груба. Не исках да…
— Моля ви, не се безпокойте — прекъсна я той, отново усмихнат. — Австралийците сме дебелокожа порода. Та, ще ни придружите ли?
— Бих искала да се прибера в стаята си. Там е синът ми.
Бен повдигна вежди.
— Довели сте синът си? На колко е години?
— На единайсет — отвърна тя, готова да се отбранява. — И друг път ме е придружавал.
— Супер. Чудесно е да запознаеш собствените си деца с работата си — каза той. После посочи с поглед белия хотелски телефон на стената. — Защо не му се обадите оттук? Ако му няма нищо, елате с нас.
Тя бе очаквала да бъде укорена заради това, че бе помъкнала сина си през половината земно кълбо, така че неговият отговор донякъде я успокои. Може би идеята и Джейсън да я придружи в това изключително приключение бе напълно редна.
— Прав сте. Ей сега ще му позвъня.
От обаждането си установи, че Джейсън все още бе изцяло погълнат от играта „Нинтендо“. От слушалката се разнесоха писуканията и позвъняванията на видеоиграта.
— Мамо, сега нямам време да разговарям с теб. Почти стигнах до двайсет и трето равнище. Досега никога не съм го достигал. При това ми остават още три.
— Добре, добре, миличък. Мисля да отсъствам около час. Имаш ли нещо против?
— Нямам. Ела, когато си искаш. Хайде, че трябва да играя.
— Добре, поиграй си, миличък.
Сигналът прекъсна. Ашли въздъхна и се запъти към бара. Всъщност щеше да бъде добре да опознае колегите си по екип още отсега, преди да са се отправили на път.
„Макси“, хотелският бар, бе оформен във френски стил, с малки масички като на парижко кафене и интимни сепарета. Над бара висеше френско знаме. Бе вечер и барът бе претъпкан. Масичките бяха препълнени с кафе еспресо, кафе с мляко и с екзотични напитки. Независимо от европейския декор музиката бе латиноамериканска, шумна и ритмична.
В един далечен ъгъл имаше сепаре, заделено за екипа и. Ашли видя как Бен бе понесъл към него напитки. Като държеше в двете си ръце една бира и три коктейлни чаши, той успешно премина през гората от лакти и крака, като по-голямата част от напитките не се изля от чашите. Тя успя да се разположи в сепарето малко преди него.
Като седна до нея, той и подаде чаша.
— Ако си спомням добре, дамата предпочита уиски. В отговор тя се усмихна.
— Благодаря.
— Вие май вече се познавате — отбеляза египетският геолог Халид Наджмон, наместил се на другата страна на сепарето до Линда Фюрстенбург. На мургавото му и по своему красиво лице бе засияла усмивка. — Отдавна ли се познавате? — попита и отпи вино от чашата си.
— Не. Бяха ни настанили в две съседни кресла на заседанието — обясни Ашли. — Дотогава бяхме непознати един за друг. Бен се престори на обиден.
— „Непознати“ е мръсна дума.
— Е, докато господин Бръст носеше напитките, аз успях да се запозная по-отблизо с професор Фюрстенбург — каза Халид.
— Моля ви, наричайте ме Линда. — Тя поруменя леко и започна да намотава на пръста си кичур от русата си коса. Външно изглеждаше спокойна, но не преставаше да оглежда помещението е нервен поглед.
Халид кимна.
— Линда тъкмо ми обясняваше докторската си дисертация. Еволюционна биология. Изучавала е фосфоресциращи водорасли в пещерни системи. Страшно интересно.
— Виждал съм такива водорасли — каза Бен. — Виждал съм ги в една пещера в Мадагаскар. Светеха толкова силно, че едва ли не ти трябваха слънчеви очила.
— Това е Rinchari luminarus — уточни Линда. Великолепен вид. При това са разноцветни — добави и започна да разяснява по какво се отличават различните разновидности.
Ашли не следеше разговора. Предпочете да изучи Линда. Очите и бяха толкова сини, че изглеждаха изкуствени. Тялото и бе едро, меко с малки ръце с нежни детски пръсти. Контрастираше рязко със стегнатото твърдо тяло на Ашли. Никой не би описал Ашли като мека.
Халид така и не откъсна поглед от Линда и кимаше непрестанно с разбиране, докато тя продължаваше обясненията си. Очевидно бе впечатлен не само от генетическите мутации на светещите водорасли. Дори и лицето на Бен се бе озарило от усмивка.
Ашли се почувства като парче гранит до роза. Погълна уискито си. — …и така се сдобих с докторската степен.
— Сега ми става ясно защо доктор Блейкли се е спрял на вас — внезапно се обади Ашли. От думите и двамата мъже сякаш излязоха от транс. — Вашите познания в областта на уникалните еволюции очевидно ще ни бъдат от голяма полза при изследванията.
Бен се изкашля.
— Това определено ще е плюс — каза той.
Халид също кимна утвърдително.
— Прав е.
Бен най-сетне отмести поглед от Линда.
— Халид, а каква е твоята специалност? Ти нали си геолог?
Халид отпи от чашата си, преди да отговори.
— Договорът за Антарктида от 1959 г.
— Това пък какво е? — попита Бен.
— Никой не е собственик на Антарктида. В договора от 1959 година бе обявено, че континентът ще се използва само за мирни научни цели. Един вид, ще е нещо като световен парк.
— Това го знам. Австралия има няколко бази там.
— Така е. Знаете ли обаче, че поради забраната да се търсят полезни изкопаеми, минералните богатства на Антарктида все още са неизвестни? Антарктида е едно голямо бяло петно.
Халид остави другите да поразсъждават върху думите му, преди да продължи.
— Е, договорът изтече през 1991 година. Търсенето на полезни изкопаеми на континента вече бе разрешено. С една-единствена ключова уговорка обаче земята трябва да бъде защитена от увреждания.
Едва сега на Ашли и стана ясно. Залогът беше наистина огромен.
— Значи благодарение на тези подземни тунели ти ще можеш да търсиш природните богатства на континента, без да има опасност да замърсиш повърхността му.
— Така е — отвърна той. — Каквото и да има там — нефт, полезни изкопаеми, скъпоценни камъни, — ще се превърне в собственост на правителството, което го открие.
— Като знам как правителството на САЩ обича да предявява териториални претенции — никак не се учудвам, че Националната фондация за развитие на науката бе толкова щедра към нас — каза Ашли. — С кого обаче все пак си имаме точно работа?
— Предполагам, че в случая се съчетават научни, делови и политически съображения — отвърна Халид и след малко се ухили, — Очевидно става дума за нещо, наподобяващо някогашния проект „Манхатън“ на вашето правителство.
Ашли се намръщи.
— Велика работа, няма що. Виж колко добре се получи.
— Какъв според теб е шансът да се открие нещо значително? — обърна се Линда към египтянина.
— Като имам предвид, че връх Еребус е единственият вулкан на планетата, в чийто пушек се съдържа златен прах, предполагам, че приходите ще покрият разходите по нашата експедиция.
— Злато във вулканичен дим. Доста смело твърдение — каза Бен.
