Инспектор Пиер Менар от ККП потвърди, че селището било изоставено при извънредно странни обстоятелства. „Претърсихме го и намерихме недокоснати хранителни припаси, покъщнина и всякакви провизии, но от местните жители нямаше и следа. Не се виждаха дори отпечатъци от стъпки по снега.“ Дори впрегатните кучета на ескимосите били намерени затрупани под снега, умрели от глад. Най-потресаващото откритие обаче бе съобщено накрая — гробовете на предците на ескимосите били разкопани и празни.
ККП обещава да продължи издирването, но засега участта на жителите остава загадка.
Пролог
6 февруари, 11:58 ч.
538 километра северно от Полярния кръг
73 метра под полярната шапка
„Полярен страж“ се плъзгаше през мрачния океан. Двете бронзови витла тихо скриптяха и тласкаха най-новата изследователска подводница на Военноморския флот напред под ледения покрив. Изведнъж по цялата дължина на съда се разнесе предупредителният вой на сирената.
— Майко мила, ама че чудовище! — промърмори лоцманът от мястото си, наведен над малкия видеомонитор.
Капитан Грегъри Пери стоеше на стенда на перископа в командната зала. Не възрази на квалификацията на командир Брат. Погледът му бе насочен през оптическата система на прибора към океана отвъд двойния титаниево-въглероден корпус на подводницата. Макар да бе средата на деня, в Арктика все още царуваше зимата. От месеци насам никой от екипажа не бе виждал слънцето. Водите около тях тънеха в мрак, докъдето стигаше погледът, разнообразявани тук-там от синьо-зелени петна на местата, където ледът бе по-тънък и пропускаше оскъдната лунна светлина на горния свят. Средната дебелина на полярната ледена шапка бе някакви си три метра, но това далеч не означаваше, че покривът на техния свят е гладък и еднообразен. Навсякъде се забелязваха нащърбени ридове, някои от които достигаха до 25 метра дълбочина и приличаха на гигантски сталактити.
Но нищо не можеше да се сравнява с обърнатата наопаки планина от лед, спускаща се към дълбините на Северния ледовит океан право пред тях — същински леден Еверест. Подводницата бавно заобиколи върха.
— Този дребосък сигурно продължава поне километър и половина надолу — продължи командир Брат.
— Всъщност два километра и двеста и петдесет метра — съобщи старшият вахтен от мястото си, което приличаше на същинско гнездо сред различни видове апаратура. Пръстът му премина по монитора на хидролокатора. Високочестотният уред очертаваше контурите на огромния лед.
Пери продължи да гледа през перископа. Предпочиташе да се доверява на собствените си очи, вместо на техниката. Включи ксенонните прожектори и светлината им възпламени ледената повърхност. Черните стени се обагриха в кобалтовосиньо и аквамарин. Подводницата бавно заобикаляше грамадата — достатъчно близо, за да предизвика протестиращия вой на хидролокатора.
— Няма ли някой да спре проклетата сирена? — измърмо-ри Пери.
— Слушам, сър.
Възцари се тишина. Никой не проронваше нито дума. Единственият звук бе приглушеното бръмчене на двигатели-те и тихото съскане на кислородния генератор. Подобно на всички подводници, малкият ядрен „Полярен страж“ бе про-ектиран да се движи безшумно. Изследователският съд бе едва наполовина на по- големите си събратя. Определяна на шега като клас „Попова лъжичка“, подводницата бе миниа-тюризирана благодарение на ключови постижения в маши-ностроенето, и имаше по-малоброен екипаж. Това на свой ред означаваше по-малко място за жилищни помещения. Проек-тирана като чисто изследователски съд, тя бе освободена от въоръжение, с което пък се осигуряваше повече пространст-во за научна апаратура и персонал. Въпреки „оголването“ на подводницата, никой не се заблуждаваше — „Полярен страж“ беше и тестова платформа на новото поколение подводници — по-малки, по-бързи и по-смъртоносни.
От техническа гледна точка съдът все още бе в пробен период и бе прикрепен към дрейфаща станция „Омега“ — почти постоянно обитаема изследователска база, построена върху полярната шапка в рамките на общ проект на няколко различни правителствени научни учреждения, сред които Националната научна фондация и Националната служба по океанография и метеорология.
Последната седмица прекараха в издигане на повърхността в откритите процепи между ледовете или в покритите с тънък лед езера, наречени полинии1.
Задачата на екипажа бе да разположи метеорологична апаратура на леда, която да се използва от научната база. Преди час обаче се бяха натъкнали на този обърнат леден Еверест.
Брат подсвирна:
— Ама че грамаден айсберг!
— По-правилно е да се каже леден остров — обади се нечий глас. Пери отмести очи от перископа.
На входния люк откъм изследователския отсек стоеше сивокос мъж с грижливо подстригана брада. Това бе шведският океанограф доктор Оскар Уилиг. Съпровождаше го един мичман втори ранг. Възрастният, но жилав швед с остър поглед махна пренебрежително към видеомонитора и кимна на капитан Пери.
— Гледката е далеч по-величествена от „Циклоп“. Всъщност доктор Рейнълдс ви кани да се присъедините към нас.
Открихме нещо извънредно интригуващо.
След проточил се цяла вечност миг Пери кимна и сгъна ръкохватките на перископа. Завъртя хидравличния контролен пръстен и стоманеният прът с оптиката се прибра в гнездото си в пода.
— Командир Брат, поемете управлението — каза той, слезе от стенда и тръгна към доктор Уилиг.
Докато минаваше покрай Брат, помощник-капитанът повдигна рунтавите си вежди:
— Отивате в „Циклоп“? При всичкия този лед? Биете ме по храброст, капитане. Явно имате пиринчени топки.
— Не пиринчени — Пери почука плочата на корпуса. — Титаниеви.
Помощникът се засмя.
Очите на шведа горяха от въодушевление:
— През целия си живот не съм виждал по-забележителен леден остров.
Пери прокара длан по червената четина на главата си и направи знак на учения да върви пред него.
Като поклащаше глава, доктор Уилиг го поведе по главния коридор към изследователския отсек на подводницата и заговори като на лекция в Стокхолмския университет:
— Такива острови са много рядко явление. Те се образуват, когато гигантски айсберги се откъсват от континенталните ледове. Океанските течения повличат тези плаващи планини към полярната шапка. След дълги години топене и отново замръзване някои от тях се включват в самата шапка — нещо като бадем в парче шоколад, може да се каже.
Пети го последва приведен заради сто и деветдесет сантиметровия си ръст.
— Но какво толкова вълнуващо има в това откритие? Защо доктор Рейнълдс настоява да го изследваме?
— Освен че подобни ледени острови са изключителна рядкост, техният лед е много стар и в някои има дори скали и части от. Същински замръзнали гледки от далечното минало. Можете ли да си представите?
Пери вървеше след него, като подтикваше учения да продължи напред.
— Нямаме право да изпуснем този шанс. Може никога повече да не открием подобен образец. Полярната шапка е два пъти по-голяма по площ от вашите Съединени щати. И тъй като повърхността и е изровена от зимните ветрове и летните разтопявания, подобни острови не могат да се различат. Дори сателитите на НАСА не са в състояние да ги засекат. Неочакваната ни среща с планината си е чист дар от Бога за науката.
