разбеснее. Въздъхна и се запита дали нямаше да му е по-лесно да се пребори със сто и осемдесет килограмовата гризли.
Потупа Бейн и разроши гъстата грива на кучето, с което си спечели дружески удар с опашката.
— Хайде да измислим нещо за вечеря. — Денят така и така бе пропилян, поне можеше да се утеши с топла храна за края му. Макар че бе рано, небето започваше да се покрива с облаци, а далеч на север слънцето се готвеше да залезе. Нищо чудно и да превали преди да се спусне нощта.
Така че ако искаше да има огън за вечерта, трябваше да се захване за работа още сега.
Смъкна връхната си дреха — стара и посивяла от носене армейска канадка с кръпки на лактите, подплатена отвътре с вълна от лама. Беше му достатъчно топло в дебелата вълнена риза и плътните панталони, особено след дългия преход и неотдавнашния приток на адреналин. Отиде до потока с кофа в ръка и разби леда до брега. Макар че бе по-лесно направо да загребе вода, ледът определено бе по-чист. А и без това щеше да се разтопи бързо — нали смяташе да пали огън.
С придобита от продължителната практика лекота започна да приготвя лагера за вечерта. Имаше достатъчно дърва. Тихо започна да си подсвирква. Изведнъж наоколо се възцари странна тишина. Отне му миг, преди да я осъзнае. Кучетата се бяха смълчали. Дори бръщолевенето на златните калугерици по клоните на върбите бе секнало. Самият той не бе усетил кога е спрял да тананика.
И тогава го чу.
Двигател на самолет.
Звукът беше слаб до момента, в който едномоторната „Чесна“ премина над хребета и се спусна към долината. Мат се напрегна. Още преди да го види разбра, че нещо не е наред. Звукът на двигателя не бе равномерно бръмчене, а по-скоро нещо като кашляне на астматик.
Самолетът се наклони на едната си страна, след това на другата. Височината му варираше, двигателят се давеше. Мат си представи как пилотът отчаяно търси място за кацане. Самолетът бе снабден с плъзгачи, подобно на повечето летателни апарати тук. Трябваше му само достатъчно широка река, в която да кацне. Но Мат знаеше, че тук няма такава. Малкият поток до лагера му се вливаше в по-широката река Алатна, която течеше през централната част на парка, но това бе на цели сто и шестдесет километра оттук.
Гледаше как „Чесната“ се лута по пиянския си път над долината. След това моторът изрева и самолетът се издигна достатъчно, за да прекоси следващия хребет. Мат трепна.
Можеше да се закълне, че плъзгачите закачиха върха на един смърч. После самолетът изчезна.
Мат продължи да се взира, напрегнал слух да чуе какво става. Не му се наложи да чака дълго. От съседната долина се разнесе трясък, подобен на тътена на далечна гръмотевица.
— Мамка му! — тихо изруга той.
Огледа хоризонта и след един дълъг миг забеляза издайническия стълб черен дим в мръснобялото небе.
— Мислех си, че аз имам лош ден. — Той се обърна към лагера. — Хайде, момчета. Вечерята ще трябва да почака.
Грабна армейското си яке и тръгна към кобилата, като клатеше глава. Навсякъде другаде по света това би било рядкост, но в Аляска митът за пилота единак бе жив и действаше. Имаше някаква надута и безполезна храброст в това да видиш докъде можеш да изстискаш самолета си и често водеше до поемане на ненужни рискове. Всяка година в пустошта на Аляска катастрофираха средно около двеста малки самолета. Спасителните екипи бяха затрупани с работа почти целогодишно. И това се бе превърнало в тенденция. Всяка година падаха все повече и повече машини. „На кого му е притрябвало да търси злато — бе казал веднъж един от спасителите, — когато парите направо се сипят от проклетото небе?“
Мат оседла кобилата си. Самолетите са едно, а хората — съвсем друго. Ако имаше оцелели, колкото по-скоро ги намери, толкова по-голям шанс имаха да оживеят. Аляска не бе благоразположена към слабите и ранените. Мат си преговори този урок днес, когато се оказа очи в очи с грамадното гризли. Законът тук бе ясен — изяж или ще бъдеш изяден.
Затегна ремъците на седлото и метна в чантата комплекта за първа помощ. Не взе ръчния радиопредавател — от три дни се намираше извън обсега на която и да било станция.
Пъхна обутата си в лосова кожа бота в стремето и скочи в седлото. Кучетата нервно подтичваха около лагера. Знаеха, че предстои излизане навън.
— Хайде, момчета. Време е да се направим на герои.
Военноморски комплекс Североморск Мурманск, Русия
Виктор Петков стоеше на четвърти кей, загърнат в дълга кафява шуба и с мъхеста шапка на главата. Единствените отличителни белези за ранга му бяха червените еполети — четири златни звезди.
Пушеше кубинска пура, но напълно бе забравил за нея. Зад гърба му се издигаше военноморският комплекс Североморск — негов дом и царство. Ограден с бодлива тел и бетонни стени, малкият град приютяваше огромните корабостроителници, сухите докове, ремонтните съоръжения и оперативните сгради на руския Северен флот. Разположен на самия бряг, комплексът гледаше към Северния ледовит океан и храбро се изправяше срещу суровите зими на тези враждебни земи. Тук властваха само могъщите презокеански кораби и твърдите мъжки характери.
Сивите като буря очи на Виктор се отделиха от океана и се насочиха по протежението на кея. Подводницата „Дракон“ бе почти готова да потегли. Подсилените привързващи кабели вече бяха откачени и прибрани.
— Адмирал Петков — обади се младият капитан и отдаде чест, — „Дракон“ е готова да отплава по ваша заповед.
Той кимна и погледна часовника си. — Искам засекретена връзка със сушата преди да тръгнем.
— Да, сър. Оттук, моля.
Виктор изучаваше капитан Миковски, докато го водеха по кея към мостчето на подводницата. „Дракон“ бе първият съд, чието командване му бе поверено. В походката му се усещаше гордостта от назначението. Капитан Миковски токущо се бе върнал от успешно изпитателно плаване с новите подводници клас „Акула 2“, а сега тръгваше с адмирала на Северния флот на мисия, подробностите за която все още не знаеше. Тридесетгодишният капитан — наполовина на възрастта на Виктор — крачеше по кея като излязъл на разходка петел.
„И аз ли съм изглеждал толкова глупаво?“ — запита се Виктор, докато приближаваха мостчето.
До пенсионирането му оставаше само година и почти не си спомняше времето, когато е бил толкова млад и самоуверен. През последните десетилетия светът бе станал доста несигурно място.
Капитанът го изпревари и обяви пристигането на адмирала на борда, след което отново се върна при него.
— Моля за разрешение за отплаване, сър.
Той кимна и метна остатъка от пурата в черните води под краката си.
Капитанът започна да издава заповеди, които дежурният офицер на палубата предаваше по високоговорител на екипа на кея:
— Освободете моста. Приберете въже едно. Приберете въже две.
Кранът вдигна моста и го отдалечи. Техници се засуетиха около макари и въжета.
Миковски се закатери по стоманените скоби на командната кула. Когато се озова на върха и, даде последни заповеди на дежурния палубен офицер и помощника му, след което поведе Виктор надолу в сърцето на подводницата.
Бяха изминали почти две години, откакто адмиралът не бе стъпвал на борда на подводница, но все още знаеше на пръсти устройството и — до последното винтче и плоча. Самият той навремето бе подводничар и всички нови чертежи минаваха през кабинета му за преглед и оценка. Все пак позволи на Миковски да го разведе из оживената командна зала и до капитанската каюта, която му бе преотстъпена за пътуването.
Всички присъстващи го проследиха с поглед и бързаха да извърнат очи, когато се обърнеше към тях. Знаеше какво впечатление създава. Малко необичайна гледка за подводничар — жилав и въздълъг. Косата му бе почти изцяло побеляла и необичайно дълга — стигаше почти до яката му. Тя, безстрастното му изражение и леденосивите очи му бяха спечелили прякора. Чу как матросите си го прошепват един на
