да ги затопли? Сигурно беше нужен особен талант.
— Добре са си — каза Грей.
— Повикай баща си. — Тя размаха кърпата за бърсане на съдове, опитвайки се да разкара дима. — Той е отзад.
— Още къщички за птици? Майка му завъртя театрално очи.
Грей отиде при отворената задна врата и подаде глава навън.
— Татко! Обядът е готов.
— Идвам!
Майка му почна да слага чинии на масата.
— Ще сипеш ли портокалов сок? — помоли го тя. — Трябва да донеса вентилатора.
Грей отиде при хладилника, откри една кутия сок и започна да сипва по чашите. Когато майка му излезе, остави кутията със сока и извади от задния си джоб малко стъклено шишенце.
Сивкавобял прах го изпълваше до половината. Последната амалгама.
С помощта на Монк той беше направил някои проучвания за прахообразните метали в м-състояние и по-точно как смесите стимулирали ендокринната система и изглежда, имали силен положителен ефект върху мозъчните функции: засилвали възприятията, бързината на реакциите… и паметта.
Изтръска съдържанието на шишенцето в една от чашите с портокалов сок и го разбърка с лъжица.
Баща му се появи през задната врата. По косата му имаше стърготини. Изтри ботушите си на черджето, кимна на Грей и се отпусна тежко на един стол.
— Майки ти каза, че ще се връщаш в Италия.
— Само за пет дни — отговори Грей, хвана и трите чаши с двете си ръце и ги занесе на масата. — По работа.
— Хубаво… — Баща му го изгледа. — И кое е момичето?
Грей се стресна и изплиска част от портокаловия сок. Не беше казвал нищо за Рейчъл на баща си. Не знаеше какво точно да му каже. След като бяха отървали кожата, двамата бяха прекарали една нощ в Авиньон, докато се уредят разни подробности от бюрократичен характер, прекарали я бяха сгушени пред малък огън, докато бурята навън изчерпваше горивото си. Не се бяха любили онази нощ, но бяха говорили. Рейчъл му беше разказала семейната си история и разказът й съвсем не беше гладък, а с много прекъсвания и малко сълзи. Все още не можеше да реши какво изпитва към баба си.
Накрая бяха заспали прегърнати.
На сутринта обстоятелствата и задълженията ги бяха разделили.
Какво щеше да стане оттук нататък?
Точно затова отиваше в Рим — да разбере.
И досега се обаждаше всеки ден, понякога по два пъти. Вигор се възстановяваше бързо. След погребението на кардинал Спера го бяха повишили в главен префект на архивите със задачата да отстрани щетите, нанесени от Двора. Миналата седмица Грей беше получил благодарствено писмо от Вигор, но между редовете му беше открил и скрито послание. Под подписа на монсеньора имаше два папски печата, огледални образи един на друг — символите-близнаци на църквата на Тома.
Изглежда, тайната църква си беше намерила нов член, който да замести покойния кардинал.
След това Грей беше изпратил на Вигор златния ключ на Александър, истинския златен ключ, който беше държал дотогава на съхранение в трезора на една египетска банка. Защото кой би го пазил по-добре? Фалшивият ключ, онзи, с който бяха измамили Раул, беше изработен в една от многото занаятчийски работилници на Александрия, прочути с умението си да фалшифицират антики. Изработката му беше отнела по-малко от час, докато Грей беше зает да освобождава Сейчан от подводната гробница на Александър. Не беше посмял да отнесе истинския ключ във Франция, при Драконовия двор.
Признанията на генерал Ренде пред властите бяха потвърдили колко опасно би било обратното. Серията от жестокости и убийства обхващаше цели десетилетия. След признанията на генерала властите бавно, но решително се бяха заели да изкоренят неговата секта. Доколко щяха да успеят обаче никой не знаеше.
Междувременно, и по-важно за Грей, Рейчъл се беше заела да сложи ред в живота си. След смъртта на Раул тя и семейството й ставаха законни собственици на замък Соваж — наследство, окъпано в кръв. Но поне проклятието беше загинало заедно с баба й. Никой друг от членовете на семейство Верона не подозираше за тъмната тайна на Камила. За да се решат окончателно нещата, замъкът вече беше обявен за продажба. Парите от продажбата му щяха да отидат при семействата на загиналите в Кьолн и Милано.
Така животът на много хора бавно се изцеляваше и продължаваше напред.
Към надеждата.
А може би и към нещо повече…
Баща му въздъхна и се залюля със стола си.
— Синко, напоследък си в ужасно добро настроение. Откакто се върна от онази твоя командировка миналия месец. Само жена може да подпали така очите на един мъж.
Грей сложи чашите със сок на масата.
— Може и да губя паметта си — продължи баща му, — но зрението ми е наред. Така че ми разкажи за нея, ако обичаш.
Грей погледна баща си. Не му беше убягнала неизречената добавка.
„Докато още мога да го запомня“.
Под небрежния маниер на баща му се криеше нещо по-дълбоко. Не тъга или загуба. Той се стремеше към нещо ново. Към нещо в настоящето. Към някаква връзка със своя син, която, изглежда, беше загубил в миналото.
Грей застина до масата. За миг се върна старият гняв и още по-старото негодувание. Не се затвори за тези чувства, а ги остави да протекат през него.
Баща му, изглежда, усети нещо, защото спря да се люлее на стола и смени темата.
— Е, къде са прословутите сандвичи?
Думи отекнаха в главата на Грей. „Твърде рано… твърде късно“. Едно последно послание да се живее в настоящето. Да приемеш миналото и да не бързаш слепешката към бъдещето.
Баща му посегна към чашата с лъжицата вътре.
Грей я покри с ръка. После я вдигна от масата.
— Какво ще кажеш за една бира? Баща му кимна.
— Ето затова те обичам, синко.
Грей отиде при мивката, изля сока в канала и го изчака да изтече.
„Твърде рано… твърде късно“.
Време беше да заживее в сегашното. Не знаеше колко време му остава с баща му, но щеше да вземе каквото може и да го оползотвори по най-добрия начин.
Отиде при хладилника, извади две бири, отвори ги в движение, седна и сложи едната бутилка пред баща си.
— Казва се Рейчъл.
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Благодаря ви, че тръгнахте с мен на това приключение. Както и преди, исках да се възползвам от този последен миг, за да отделя фактите от художествената измислица. Надявам се също да разпаля любопитството на някои от вас — да го разпаля достатъчно, за да потърсите още информация по темата. С тази цел описвам някои от книгите, които вдъхновиха сюжета на моя роман.
Нека започнем от началото. Прологът. Реликвите на влъхвите наистина се съхраняват в златен саркофаг в Кьолнската катедрала и керванът, пренасящ костите от Милано към Кьолн през дванадесети век, наистина е бил нападнат из засада.
Ако се придвижим напред към първа глава, „свръхчерно“е истинско вещество, създадено в Националната лаборатория по физика във Великобритания. Осмата топка е реално съществуваща конструкция във Форт Детрик (извинявам се, че се наложи да я катурна), а течната телесна броня, колкото и да е удивително, наистина съществува, изобретена от Изследователската лаборатория на американската армия.
