Джеймс Ролинс
Карта от кости
На Александра и Александър
Нека животът ви грее ярко като звездите.
За книга с такъв мащаб ми беше необходима цяла армия помощници — приятели, семейството ми, литературни критици, библиотекари, музейни уредници, консултанти от туристически агенции, миячи на чинии и бавачки за домашните ми любимци. За начало, нека благодаря на Каролин Макгрей, която първа нашари с червено страниците, и на Стив Прей, чиито размисли и вдъхновение ми помогнаха да включа антиките и произведенията на изкуството в сюжета на тази книга. Не мога да пропусна, разбира се, и моята групичка приятели, с които се събирахме през седмица в ресторанта на Коко — Джуди Прей, Крис Кроу, Майкъл Галоуглас, Дейвид Марей, Денис Грейсън, Дейв Мийк, Роял Адамс, Джейн 0’Рива, Дан Нийдьлс, Зак Уоткинс и Каролин Уилямс. А за безценната й помощ с езиците от сърце благодаря на моята приятелка от Великия бял север Дайан Дей-гъл. Специални благодарности на Дейвид Силвиан за безграничната му енергия, подкрепа и ентусиазъм и на Сюзан Тюнис за всички проверки и сверки на факти от всякакво естество, които направи за мен. Вдъхновението за тази история води началото си от книгите на сър Лорънс Гарднър и оригиналните проучвания на Дейвид Хъдсън. И накрая, четиримата, които уважавам заради приятелството им толкова, колкото и заради съветите им — редакторката ми Лиса Кюш и нейната колежка Мей Чен, както и агентите ми Рас Гален и Бани Барър. И както винаги, нека подчертая, че всички евентуални грешки във фактите и детайлите са мои и само мои.
Точността на всяка художествена измислица е отражение на фактите, представени в нея. И докато истината може понякога да е по-чудата от художествената измислица, то художествената измислица задължително трябва да се основава на истина. По тази причина всички произведения на изкуството, реликви, катакомби и съкровища, описани в тази история, са истински. Историческият процес, разказан на тези страници, действително е съществувал. Науката в сърцето на романа е стъпила на съвременни изследвания и открития.
„Свещените реликви бяха поверени на Рейналд фон Дасел, архиепископ на Кьолн (1159–67), след като император Барбароса разграби Милано. Това велико съкровище беше поверено на германския архиепископ заради помощта и съветите му в служба на настоящия император. Не всички останаха доволни, че такова съкровище напуска Италия… не без съпротива“.
ПРОЛОГ
Хората на архиепископа избягаха в долината. Зад тях, горе в зимния проход, панически цвилеха коне, посечени с меч или поразени от стрели. Мъже викаха, крещяха, ревяха. Трясъкът на стомана звънтеше сребърно като църковни камбани.
Ала не Божие дело се вършеше тук.
„Ариергардът трябва да удържи“.
Брат Йоаким опъваше с всички сили юздите на кобилата, която почти се плъзгаше по задница надолу по стръмнината. Тежко натовареният фургон беше стигнал без произшествия до долината. Но до истинското спасение им оставаше цяла левга.
Стига да успееха да стигнат дотам…
Стиснал до болка юздите, Йоаким насочваше уплашената кобилка надолу. Животното прецапа едно ледено поточе и той рискува да хвърли поглед назад.
Макар пролетта да идваше, зимата още властваше над височините. Върховете грееха ярко, осветени от залязващото слънце. Снегът отразяваше светлината, скрежен талаз се разтичаше сякаш по склоновете на острите като бръснач хребети. Ала тук, в ниските клисури, топенето на снега беше превърнало горския килим в кално блато. Копитата на конете потъваха дълбоко и нищо чудно някое от животните да си счупеше крак. Фургонът затъваше почти до осите.
Йоаким пришпори кобилата да настигне фургона. Бяха впрегнали още коне. Отзад го бутаха мъже. Трябваше да стигнат някак до пътя, виещ се по следващия склон.
— Дий! — извика коларят и изплющя с камшика. Водещият кон наведе глава, мускулите му се издуха. Без успех. Такъмите се опънаха, конете хъхреха, бяла пара се виеше пред ноздрите им; мъжете псуваха ядно.
Бавно, твърде бавно, фургонът се измъкна от калта с всмукващия звук на отворена гръдна рана. Но поне най-сет-не се движеше. Всяко забавяне бяха плащали с кръв. Умиращите виеха в прохода зад тях.
„Ариергардът трябва да удържи още малко“.
Фургонът се заклатушка по нанагорнището. Трите големи каменни саркофага се приплъзваха, едва удържани от дебелите въжета.
Ако някой се счупеше…
Брат Йоаким настигна клатушкащия се фургон.
Брат Франц приближи коня си до неговия.
— Пътят напред изглежда чист.
— Реликвите не трябва да се връщат в Рим. Трябва да стигнем до германската граница.
Франц кимна с разбиране. Реликвите вече не бяха в безопасност на италианска територия сега, когато истинският папа беше изгнаник във Франция, а лъжовният се беше настанил в Рим.
Фургонът вече се движеше малко по-бързо по по-твърдата земя. Но дори и така се влачеше едва- едва — колкото бърз човешки ход. Йоаким, извил глава, все така гледаше към далечния хребет.
Звуците на битката бяха утихнали до стонове и плач, ехото ги донасяше през долината. Трясъкът на мечове вече не се чуваше и това беше знак за поражението на ариергарда.
Йоаким се взираше назад, но височините бяха потънали в тежки сенки. Балдахинът на черните борове скриваше всичко.
После Йоаким забеляза нещо да сребрее между дърветата.
Появи се самотна фигура, обляна в кръпка слънчева светлина; доспехите й лъщяха.
На Йоаким не му беше нужен гербът с червен дракон върху нагръдника на мъжа, за да го познае — беше помощникът на черния папа. Нечестивият сарацин беше приел християнското име Фиерабра, кръстил се беше на един от паладините на Карл Велики. Беше с една глава по-висок от всичките си хора. Истински гигант. Беше оцапан с повече християнска кръв, отколкото петнеше ръцете на всеки жив човек. Пок-ръстен едва миналата година, сарацинът се радваше на покровителството на кардинал Октавий, черния папа, приел името Виктор IV.
Фиерабра стоеше, окъпан в светлина, и не се опита да ги преследва.
Знаеше, че е закъснял.
Фургонът най-после стигна изровената суха земя на билото. Сега вече щяха да се движат бързо. Германската територия беше само на левга оттук. Засадата на сарацина се беше провалила.
Някакво движение привлече вниманието на Йоаким.
Фиерабра свали огромния си лък от черното си рамо, черно като сенките. Бавно нагласи стрела на
