Когато влязоха в самата църква, неудобството му отстъпи пред благоговение. Макар вече да беше идвал тук и да беше научил доста за историята и художествената стойност на катедралата, великолепието й отново го порази. Дългият централен кораб се простираше на повече от сто и трийсет метра пред него, разполовен от стометров напречен неф и с олтар в центъра на така оформения кръст.
Само че не дължината и ширината на катедралата приковаваха вниманието му, а невъзможната й височина. Погледът му се вдигаше нагоре и още нагоре, воден сякаш от заострените арки, дългите колони и куполообразния покрив. Хиляди свещи проточваха тънки спирали дим, които се издигаха към небесата, светлинките им се отразяваха в стените и въздухът тежеше от уханието на тамян.
Манди го поведе напред. Пространството в напречния неф от двете страни на олтара беше преградено с въже, но в централния кораб имаше достатъчно празни места.
— Какво ще кажеш да седнем тук? — предложи тя и спря по средата на пътечката между седалките. Усмихна му се, наполовина признателно, наполовина срамежливо.
Той кимна, онемял от красотата й — бе истинска мадона в черно.
Манди го хвана за ръка и го поведе към края на редицата! седалки, близо до стената.
Когато седнаха, не си дръпна ръката. Джейсън усещаше! топлината й.
Нощта определено ставаше по-светла.
Удари камбана и хорът запя. Месата започваше. Джейсън се водеше по Манди — кога да стане, кога да коленичи и кога пак да седне в един сложен балет на вярата. Не разбираше нищо, но въпреки това беше заинтригуван, чувстваше се изгубен в бляскавата тържественост — свещениците в дълги раса размахваха димящи кадилници, влезе шествието, което придружаваше появата на архиепископа с неговата висока митра и обточени със злато одежди, химните, изпълнявани! както от църковния хор, така и от богомолците, звучаха не-земно, пламъчетата на свещите трепкаха.
И навсякъде изкуството беше също толкова част от цере-монията, колкото и участниците в нея. Дървената статуя на Дева Мария и Младенеца — Миланската мадона — грееше древна и изящна. Срещу нея мраморна статуя на свети Христофор държеше малко дете с прекрасна усмивка. А над всичко това — големи витражи от баварско цветно стъкло, тъмни сега, и все пак великолепни в отразената светлина на свещите, която превръщаше стъклото в скъпоценни камъни.
Но никое друго произведение на изкуството не привличаше погледа така, както златният саркофаг зад олтара, заключен в клетка от стъкло и метал. Златната мощехранителница с форма на църква беше сърцевината на цялата катедрала, причината за построяването на такъв великолепен молитвен дом, фокус на вяра и изкуство. Пак тя пазеше и най-свещените реликви на църквата. Била излята още преди да изкопаят основите на катедралата, през тринадесети век, от Николас от Вердюн, и се смяташе за най- добрия запазен екземпляр на средновековното златарско изкуство.
Докато Джейсън плъзгаше поглед по цялото това великолепие, службата бавно приближаваше края си, предизвестен от камбанен звън и молитви. Накрая дойде време и за Светото причастие — разчупването на свещения хляб. Богомолците бавно се придвижваха от местата си, нижеха се по централната пътечка да се причестят с тялото и кръвта на Христос.
Манди стана заедно с другите на тяхната редица, измъкна ръката си от неговата и прошепна:
— Няма да се бавя.
Джейсън гледаше как редът им се изпразва и бавната процесия се придвижва към олтара. Той също бе станал и използва момента да разгледа статуите до изповедалнята. Съжали за третата кола, която беше изпил, и хвърли поглед към преддверието на катедралата. Там май имаше тоалетна.
Забеляза група монаси да влиза в катедралата — едновременно през всички врати. Макар всичките да бяха в дълги до земята пристегнати на кръста и с качулки черни раса, нещо веднага прикова вниманието му, нещо странно. Монасите се движеха твърде бързо, с уверена военна прецизност; после хлътнаха в сенките.
Това да не беше някаква последна част от церемонията?
Плъзна поглед из катедралата и забеляза още закачулени фигури, при други врати, дори и в заградения с въже неф от двете страни на олтара. Макар да стояха със сведени благочестиво глави, нещо в стойката им напомняше за войници на пост.
Какво ставаше?
Манди тъкмо приемаше причастието. Зад нея имаше само шепа богомолци. „Тялото и кръвта на Христос“ — почти прочете по устните Джейсън.
„Амин“, отвърна наум.
Причастието свърши. Последните богомолци тръгнаха към местата си, Манди също. Джейсън й махна, после седна до нея и тихичко попита:
— Какви са всичките тези монаси?
Тя беше коленичила, със сведена глава. Изшътка му и с това отговорът й се изчерпа. Той се облегна назад. Повечето богомолци също коленичеха и свеждаха глави. Само малцина като Джейсън, които не бяха приели причастие, останаха седнали. Отпред свещеникът прибираше нещата си, а възрастният архиепископ седеше на издигнатия си подиум, опрял брадичка на гърдите си, може би задрямал.
Мистичността на церемонията вече не вълнуваше Джейсън, изобщо. Може да беше само от напрежението в мехура му, но за момента единственото му желание беше да се махне оттук. Дори посегна към лакътя на Манди, готов да я подкани вече да излизат.
Някакво движение отпред го спря. Монасите от двете страни на олтара извадиха изпод расата си оръжие. Смазаният метал улови светлината на свещите — тъпоноси узита с дъл-ги черни заглушители.
Пукот на стрелба, не по-силна от кашлицата на стар пу-шач — стреляха по олтара. Богомолците занадигаха глави. Зад олтара облеченият в бяло свещеник танцуваше под ударите на куршумите. Все едно го засипваха с торбички боя — червена боя. Срина се върху олтара и виното от счупената гарафа се смеси със собствената му кръв.
Богомолците се развижиха и наскачаха. Възрастният архиепископ едва не падна от подиума, толкова бързо се изправи, обзет от ужас. От внезапното движение митрата му падна на пода.
Монаси заляха редиците седалки… изотзад и отстрани. Раздаваха заповеди на немски, френски и английски.
Bleiben Sie in Ihren Sitzen…Ne bouge pas…
Гласовете бяха приглушени, лицата под качулките — скрити от черни копринени маски. Ала вдигнатите оръжия придаваха тежест на думите им.
„Останете си по местата или ще умрете!“ Манди седна, Джейсън също. Ръката й потърси неговата. Той стисна пръстите й и се огледа. Всички врати бяха затворени и под охрана.
Какво ставаше?
Откъм групата въоръжени монаси близо до главния вход се отдели една фигура, облечена също като другите, само че по-висока, отдели се и тръгна напред, сякаш я бяха призовали. Расото й беше по-скоро като плащ. Явно това беше водачът или нещо такова — не носеше оръжие, просто си вървеше спокойно по централната пътека.
С архиепископа се срещнаха пред олтара. Последва разгорещен спор. Джейсън не разбра веднага, че говорят на латински. Архиепископът изведнъж отстъпи ужасено.
Мъжът с плаща се дръпна встрани. Двама мъже тръгнаха напред. Бързи искри на автоматична стрелба. Целта и не беше да убие. Стреляха по витрината, приютяваща златната мощехранителница. Стъклото се пропука и надупчи, но удържа. Беше бронирано.
— Крадци… — прошепна Джейсън. Всичко това явно беше добре организиран обир.
Архиепископът сякаш почерпи сила от издръжливостта на стъклото и поизправи гръб. Водачът на монасите протегна ръка и каза още нещо на латински. Архиепископът поклати глава.
— Lassen Sie dann das Blut Ihrer Schfe Ihre Hande beflecke — каза мъжът, вече на немски.
„Нека кръвта на стадото ти омърси ръцете ти“.
Водачът даде знак и други двама монаси пристъпиха напред. Застанаха от двете страни на бронираната витрина и вдигнаха големи метални дискове. Ефектът не закъсня.
Отслабеното бронирано стъкло се пръсна отвътре навън, сякаш под неудържимия натиск на невидим вятър. Саркофагът грейна под треперливата светлина на свещите. Джейсън усети внезапно налягане, тъпанчетата му изпукаха, сякаш стените на катедралата внезапно се бяха изместили навътре, смазвайки
