от хаоса и оскъдното полицейско присъствие.
За едни — трагедия, за други — печалба.
Явно и сега се беше получило същото.
Но кой можеше да е толкова алчен, че да навлезе в тези води? Стрелците се бяха увили от глава до пети в импровизирани биозащитни костюми. Може би бяха чули, че токсичните нива спадат? И бяха решили, че рискът си заслужава?
Докато отстъпваше към сенките, Монк хвърли поглед към мястото, където беше пристанала тяхната лодка. Зодиакът можеше да донесе дебела пачка на местния черен пазар, да не говорим за скъпото научно оборудване, с което беше натоварен. Кормчията им не беше отговорил на стрелбата. Онези явно го бяха изненадали и повалили още с първите изстрели. У него беше и единствената им радиостанция. По всичко личеше, че ще трябва да разчитат единствено на себе си.
Представи си Лиза на борда на луксозния лайнер. Катерът на австралийската брегова охрана патрулираше около малкото пристанище. Поне тя би трябвало да е извън опасност.
За разлика от тях.
Скалите им отрязваха пътя за бягство към сушата. Вляво и вдясно се простираше пуст плаж.
Монк издърпа Граф зад единственото налично прикритие — една голяма скала.
Моторницата се насочи към тях. Затрещяха автомати, куршумите вдигнаха пясък и прах в права линия към скривалището им.
Монк се наведе още по-ниско, дръпна и Граф. Дотук с ленивия ден на плажа.
Доктор Лиза Къмингс размаза обезболяващия крем по гърба на разплаканото момиче. Майка му го стискаше за ръката. Беше малайзийка и говореше шепнешком, бадемовите й очи се бяха присвили от тревога. Комбинацията от лидокаин и прилокаин бързо успокои парещия обрив по гърба на детето и ужасените му викове утихнаха в сълзи и хлипане.
— Ще се оправи — каза Лиза. Вече бе научила, че майката работи като сервитьорка в един от местните хотели и знае английски. — Давайте й антибиотика по три пъти на ден.
Жената сведе глава.
— Терима каси. Благодаря ви.
Лиза кимна към групата мъже и жени в синьо-бели униформи — част от екипажа на „Господарката на морето“.
— Някой от екипажа ще ви намери каюта.
Жената се поклони пак, но Лиза вече се обръщаше и смъкваше латексовите си ръкавици. Трапезарията на палуба „Лидо“ се беше превърнала в разпределителен пункт. Всеки евакуиран от острова биваше преглеждан и препращан нататък в зависимост от това колко критично е състоянието му. Поради малкия си опит в спешната медицина, Лиза беше натоварена със задачата да оказва първа помощ. За помощник й бяха дали кльощав младеж от индийски произход, казваше се Джеспал и учеше в медицинския колеж в Сидни. Беше доброволец от медицинския екип на СЗО.
Изглеждаха странно заедно — тя руса и със светла кожа, той тъмнокос и смугъл. Но се бяха сработили чудесно.
— Джеси, как сме с цефалексина?
— Трябва да ни стигне, доктор Лиза. — Той тръсна едно голямо шише с антибиотика с едната си ръка, докато попълваше формуляри с другата. Умееше да върши по няколко неща едновременно.
Лиза повдигна долнището на зеления си анцуг — то непрекъснато се смъкваше — и се огледа. Никой не чакаше за първа помощ. Останалата част на трапезарията все така беше в състояние на контролиран хаос, накъсван от викове на болка и стенания, но тяхното звено поне за момента беше спокойно.
— Мисля, че евакуацията почти е приключила — каза Джеси. — Последните две лодки от доковете пристигнаха наполовина празни. Тези тук май са от отдалечените селца.
— Слава Богу за което.
Беше прегледала повече от сто и петдесет пациенти през тази сякаш безкрайна сутрин, случаи на тежки обриви, циреи, раздираща кашлица, дизентерия, гадене, една изкълчена при падане китка. И това беше само малка част от пациентите. Корабът беше пристигнал на острова предната вечер и когато Лиза се присъедини призори към екипа, евакуацията отдавна беше започнала. Така че тя се включи в движение. Малкият отдалечен остров имаше над две хиляди жители. Корабът би трябвало да побере цялото население, особено след като броят на починалите се беше покачил до четиристотин… и продължаваше да расте.
Лиза постоя така за миг, скръстила ръце пред гърдите си. Искаше й се Пейнтър да беше тук, да я прегърне, а наболата му брата да я боцка по бузата. Затвори уморено очи. Пейнтър го нямаше, но мисълта за него вля сила в тялото й.
Докато обработваше случаите, й беше лесно да са отдалечи от трагедията, да подхожда строго професионално, да отпраща един пациент и да вика следващия.
Ала сега, в този миг на спокойствие, размерът на трагедията изведнъж я порази. През последните две седмици заразата се беше разпространявала бавно — пострадали бяха предимно хора, имали пряк допир с причинителя. А после, само за два дни, морето беше изплюло отровен облак, вулканична експлозия на токсичен газ, който беше убил една пета от населението и разболял останалите четири пети.
И макар че токсичният облак се беше разнесъл, болните бяха атакувани от вторични заболявания и инфекции — грип, изгаряща треска, менингит, слепота. Скоростта на разпространение беше стряскаща. Цялата трета палуба беше поставена под карантина.
Какво правеше самата тя тук?
Когато пристигнаха сведения за очертаваща се медицинска криза, Лиза се обърна към Пейнтър с молба да изпрати нея. Изтъкна, че освен медицинската си степен има и докторат по човешка физиология, и което беше по-важно — значителен опит на терен, особено в морските изследвания. Половин десетилетие беше работила на спасителен кораб, бе провеждала проучвания, свързани с влиянието на различни фактори върху човешката физиология.
Така че аргументът й да участва в мисията беше повече от солиден.
Ала не беше единственият.
През последната година беше заседнала във Вашингтон и съществуването й постепенно беше преминало под общ знаменател с живота на Пейнтър. И макар че част от нея приемаше с охота тази интимност, това сливане, Лиза си даваше сметка, че има неотложна нужда да се отдели за известно време, както заради самата себе си, така и заради връзката им. За да претегли живота си извън сянката на Пейнтър.
Дали разстоянието не беше твърде голямо обаче?
Остър вик насочи вниманието й към двойната врата на трапезарията. Двама моряци внесоха мъж на носилка. Той се гърчеше и крещеше, кожата му сълзеше, червена като черупка на омар. Сякаш цялото му тяло беше сварено. Моряците се затичаха с носилката към екипа, който поемаше критичните случаи.
Лиза машинално превключи на професионален режим. „Диазепам и система с морфин“. Ала дълбоко в себе си знаеше истината. Всички я знаеха. Лечението на страдалеца можеше само да успокои болките му, нищо повече. На практика човекът вече беше мъртъв.
— Неприятности на хоризонта — измърмори зад нея Джеси.
Лиза се обърна и видя към нея да крачи доктор Джийн Линдхолм. Приличаше на щраус, с несъразмерно дълги крака и врат и грива от рехава бяла коса. Шефът на екипа от СЗО й кимна в знак че именно тя е набелязаната мишена.
Сега пък какво?
Не че й пукаше особено от клинициста с харвардска диплома. Егото му не отстъпваше на професионалната му биография. Още с пристигането си, вместо да помогне, Линдхолм се беше усамотил със собственика на луксозния туристически кораб — австралийския милиардер Райдър Блънт, печално известен с пренебрежителното си отношение към общоприетите норми. Известен и с железния контрол над бизнес начинанията си, милиардерът беше потеглил с кораба на първото му плаване. И вместо да си плюе на петите, когато бяха превърнали кораба му в походен лазарет, бе останал и бе превърнал спасителната
