Джеймс Ролинс
Щамът на Юда
На Каролин Маккрей,
която изчете всичките ми ранни писания, без да умре от смях.
Твърде малко място за твърде много хора.
Първо, на всички в „Хариър Колинс“, дължа ви искрена, макар и позакъсняла благодарност за десетте години сътрудничество:
На големите пушки Майкъл Морисън и Лиза Галагър благодаря за подкрепата и доверието. Минало, настоящо и бъдещо.
На художниците Ричард Акуан и Томас Егнър благодаря за чудесното оформление на книгите. Гордея се с работата ви.
На маркетинг-директорите Адриен Дипиетро и Тавиа Ковалчук благодаря за енергията, с която доближиха книгите ми до хората… и привлякоха вниманието им!
На най-добрия пиар-екип на света, Пам Спенглър-Джафи и Бази Портър, благодаря, че не ме накараха да скачам от едномоторен самолет в Аляска.
На трите жени, които отвориха пътя ми към книжарниците — Лин Грейди, Лиате Щелик и Деби Стеир — огромно благодаря (това го пиша коленичил).
На неустрашимата сила зад националните продажби и отчети — Карла Паркър, Брайън Гроган, Брайън Макшери и Марк Густафсон — благодаря ви за усилията, с които наложихте книгите ми на пазара.
На Майк Спрадлин благодаря за продажбите и зомбитата (не задължително в този ред).
И на десетките други, които няма как да спомена, но чийто труд оценявам високо — БЛАГОДАРЯ!
Сред хората от по-близкото ми обкръжение по особен начин изпъква дяволската дружинка, която разкъсва всяка глава на парчета и я преподрежда в нещо по-добро — Пени Хил, Стив и Джуди Прей, Крис Кроу, Лий Гарет, Майкъл Галоуглас, Ленард Литъл, Кати Л’Еклюз, Деби Нелсън, Рита Риптоу, Дейв Мъри, Денис Грейсън, Джейн О’Рива и Каролин Уилямс. Специална благодарност дължа на Стив Прей за картата и на Пени Хил за безбройните работни обеди. На Чери Макартър — за набора от статии върху последните оръжейни технологии. Й на Дейвид Силвиан за мъченическото търпение да изслуша откъсите, които му четях на глас (ушите ти все някога ще спрат да кървят).
Й още веднъж — на четиримата, които работиха с мен от началото до края: фантастичната ми редакторка Лиса Кюш и безстрашната й колежка Мей Чен, на непоколебимите ми агенти Рас Гален и Дани Барър. Вие, хора… сте голяма работа!
И накрая, нека подчертая дебело, че за всякакви фактологически и други грешки следва да вините само и единствено мен.
Мистерия. В началото на 1271 година седемнайсетгодишният венецианец Марко Поло тръгва с баща си и чичо си на пътешествие към палатите на Кублай хан в Китай. Въпросното пътешествие продължило цели двайсет и четири години и донесло фантастични истории за екзотичните земи, простиращи се на изток от границите на познатия свят — вълнуващи разкази за безкрайни пустини и богати на нефрит реки, за големи градове и многобройни флотилии, за черни камъни, които горят, и за пари, направени от хартия, за невиждани зверове и чудати растения, за човекоядци и шамани.
След като служил седемнайсет години в двора на Кублай хан, през 1295 — а Марко се върнал във Венеция, разказите му били записани от френския писател Рустичело и така се появила книгата „Le Divisament dou Monde“ (или „Описанието на света“). Европа се прехласнала. Дори Христофор Колумб взел със себе си екземпляр от книгата на Марко Поло, когато поел с корабите си към Новия свят.
Ала имало една история, която Марко Поло не пожелал да разкаже в книгата си, а само загатнал за нея. Когато дошло време да напусне Китай, Кублай хан му дал четиринадесет големи кораба и шестстотин мъже. Но когато след две години Марко Поло пристигнал във Венеция, от флотилията му били останали само два кораба и осемнайсет мъже.
Съдбата на другите кораби и хора остава мистерия и до ден днешен. Корабокрушение ли е претърпял великият венецианец, бури ли са потопили корабите му, или са го нападнали пирати? Марко Поло така и не казал. А на смъртния си одър, когато го помолили за повече подробности, Марко отговорил така: „Не съм разказал и половината от онова, което видях“.
„Чумата застигнала най-напред град Кафа на Черно море. Там могъщите монголи татари обсаждали генуезките търговци. Чумата ударила монголските армии с горящи циреи и кръвоизливи. Покосени от страшната болест, монголските вождове мятали мъртъвци с обсадните си катапулти през стените на генуезците и чумата плъзнала сред руините на града. В година 1347 след рождението на Сина Божи генуезците побягнали с дванайсет галери към родната Италия, пуснали котва в пристанището на Месина и донесли Черната смърт на нашите брегове“.
„Можем само да гадаем защо бубонната чума внезапно е напуснала пустинята Гоби в Китай през Средните векове и е покосила една трета от световното население. Всъщност никой не знае защо толкова много от заразните болести и грипните щамове през последното столетие — САРС, птичият грип — идват именно от Азия. Ако все пак знаем нещо със сигурност, то е, че следващата пандемия отново ще дойде от Изтока“.
1293
Виковете най-после бяха стихнали.
Дванайсет клади горяха в среднощното пристанище.
— Il dio, Il perdonna… — прошепна баща му, но Марко знаеше, че Бог никога няма да им прости този грях.
Шепа мъже чакаха до двете издърпани на брега лодки, единствени свидетели на погребалните клади в тъмната лагуна. С изгрева на луната дванайсетте кораба, дванайсетте великолепни кораба, бяха подпалени с все екипажите им, както мъртвите, така и малцината още живи нещастници. Мачтите протягаха обвинителни огнени пръсти към небесата. Дъжд от горящи въглени обсипваше плажа и шепата свидетели. Вонеше на изгоряло месо.
— Дванайсет кораба — промълви чичо му Масео, стиснал в юмрук сребърното разпятие. — Точно колкото са били Божиите апостоли.
