Поне писъците на умиращите бяха замлъкнали. Сега само пукотът и басовият рев на пламъците стигаха до песъчливия бряг. Искаше му се да извърне взор. Като някои от другите, които стояха на колене в пясъка с гръб към водата, лицата им бледи като платно.
Всички бяха съблечени до голо. Огледали бяха взаимно и подробно телата си за издайнически признаци. Дори принцесата на великия хан, прикрила се зад стъкмен от корабно платно параван, носеше единствено скъпоценната си диадема. Марко плъзна поглед по стройната й снага, която прозираше през платното, осветена от огньовете. Нея я бяха огледали слугините й, също голи. Казваше се Кокежин, Синята принцеса, девица на седемнайсет години, на колкото беше и Марко, когато потегли от Венеция. Великият хан им беше възложил отговорната задача да я предадат жива и здрава на годеника й, хана на Персия, братов внук на Кублай хан.
Сякаш преди цяла вечност.
Наистина ли бяха минали само четири месеца, откакто първият моряк се разболя, с мокри рани по слабините и под мишниците? Болестта се разпространяваше като горящо масло, измряха толкова много гребци и моряци, че галерите по неволя заседнаха на този остров, пълен, с човекоядци и невиждани зверове.
Дори и сега откъм тъмната джунгла се чуваха барабани. Ала диваците знаеха, че не бива да припарват до временното укрепление, така както вълкът заобикаля отдалеч болната овца, подушил миризмата на разложение. Единствените знаци за хранителните им навици бяха обвитите с лиани черепи, провесени по клоните на дърветата като предупреждение.
Болестта беше държала диваците на разстояние.
Досега.
Огънят най-сетне беше унищожил болестта, останали бяха само шепата оцелели.
Малцината без червени струпеи по тялото.
Преди седем нощи болните бяха оковани в галерите, оставиха им храна и вода. Другите останаха на брега да се оглеждат един-друг за издайническите рани. През цялото време окованите на галерите мъже и жени викаха през делящата ги от брега вода на лагуната, умоляваха, плачеха, молеха се, ругаеха, крещяха. Ала най-лоши бяха изблиците на умопомрачен, истеричен смях.
По-добре да им бяха прерязали гърлата, за да им спестят по-големите мъки, но ги беше страх от кръвта на болните. Така че ги бяха оковали на галерите в компанията на мъртвите им другари.
А после, тази вечер, когато слънцето залезе, странно сияние се появи във водата около две от галерите, пълзеше като разляно мляко по спокойната черна вода. Бяха виждали същото сияние и преди, във вирчетата и каналите под каменните кули на прокълнатия град, от който бяха избягали.
Болестта търсеше път за бягство от дървения си затвор.
Вече нямаха избор.
Галерите — всички освен онази, с която да заминат — бяха подпалени.
Масео, чичото на Марко, тръгна между оцелелите. Даде им знак да прикрият голотата си, ала тъканата вълна не можеше да скрие чувството им на дълбок вътрешен срам.
— Това, което направихме… — започна Марко.
— Трябва да си остане между нас — довърши вместо него баща му и му подаде една роба. — Само дума да се чуе за заразата и не ще ни приемат в никое пристанище. Но тази вечер ние убихме болестта с очистващия огън, изкоренихме я и от флотилията си, и от тези води. Сега ни остава само да се приберем у дома.
Докато Марко навличаше робата през главата си, баща му забеляза какво е начертал синът му с пръчка в пясъка. Сви устни, заличи с пета начертаното и вдигна умолително и настойчиво очи към сина си.
— Никога, Марко… никога…
Ала споменът не можеше да се заличи толкова лесно. Марко беше служил на Великия хан като учен, пратеник, дори като картограф — бе описал много от завладените от него земи.
Баща му заговори отново:
— Никой не бива да узнава какво сме намерили… то е прокълнато.
Марко кимна и не каза нищо за онова, което беше начертал в пясъка. Прошепна само три думи.
— Citta dei Morti.
Лицето на баща му, и без това бледо, побеля още повече. Но Марко знаеше, че не само чумата плаши баща му.
— Закълни ми се, Марко — настоя той.
Марко плъзна поглед по набразденото от дълбоки бръчки лице на баща си. През последните четири месеца той беше остарял повече, отколкото за десетилетията, прекарани с хана в Шангду.
— Закълни се в светлата памет на майка си, че никога не ще проговориш за онова, което открихме и което направихме.
Марко още се колебаеше.
Баща му го стисна силно за рамото.
— Закълни ми се, синко. За твое добро е.
Марко позна ужаса, отразен в огрените от огньовете очи… позна и молбата. Не можеше да откаже.
— Ще си мълча — обеща накрая той. — До смъртта си и след това. Кълна се, татко.
Чичо му се приближи, чул клетвата на по-младия мъж.
— Изобщо не трябваше да влизаме там, Николо — каза той на брат си, но обвинителните думи бяха предназначени за Марко.
Тримата се умълчаха, притиснати от тежестта на споделените тайни.
Чичо му беше прав.
Марко си представи речната делта отпреди четири месеца. Тъмната река се вливаше в морето, обточена от гъст листак и пищни лиани. Дошли бяха да подновят запасите си от прясна вода, докато траят дребните поправки на две от галерите. Изобщо не трябваше да тръгват нагоре по реката, но Марко беше чувал истории за велик град отвъд ниските планини. И понеже ремонтът щеше да трае десетина дни, той отдели четиридесет мъже от хората на хана и тръгна с тях да разбере какво се крие от другата страна. От едно било видяха каменна кула дълбоко в гънките на гората, висока кула, която грееше в сиянието на зората. И тя го привлече като фар.
Ако не друго, поне притихналата гора трябваше да го предупреди. Не се чуваха барабани. Нито птича песен, нито маймунски крясъци. Градът на мъртвите ги беше чакал търпеливо.
Беше направил ужасна грешка.
И тя им струваше не само кръв.
Тримата не можеха да откъснат поглед от догарящите галери. Една мачта се срина като отсечено дърво. Преди две десетилетия бащата, синът и чичото бяха напуснали Италия с благословията на папа Григорий X, със задачата да навлязат в земите на монголите чак до ханските палати и градини в Шангду, и бяха останали там твърде дълго, като яребици в клетка. Бяха станали любимци на двора, хански фаворити, но скоро откриха, че са станали и пленници — оковани не с вериги, а с огромното и задушаващо приятелство на хана. Не можеха да си тръгнат, без това да е обида за благодетеля им. Затова не можаха да повярват на късмета си, когато най-сетне им се удаде да потеглят обратно към Венеция като ескорт, който да отведе принцеса Кокежин при персийския й годеник.
„Де да не бяхме напускали Шангду…“ — Слънцето скоро ще изгрее — каза баща му. — Да не се бавим повече. Време е да поемем към дома.
— И ако стигнем до родния бряг, какво ще кажем на Теобалдо? — попита Масео, като назова с рожденото му име мъжа, някога приятел на семейство Поло, по-късно издигнат до папския трон под името Григорий X.
— Не знаем дали още е жив — отговори бащата на Марко. — Толкова дълго ни нямаше.
— Но ако е жив, Николо? — настоя брат му.
— Ще му кажем всичко, което знаем за монголите, за обичаите им, за силните им страни. Така, както ни беше поръчано в едикта му при заминаването ни. Но за чумата… няма да казваме нищо. С това се свърши.
Масео въздъхна, но във въздишката му нямаше особено облекчение. Марко знаеше какво се върти в главата му.
