„Чумата не е виновна за всички, които изгубихме“. Баща му повтори по-твърдо, сякаш думите имаха силата на заклинание:
— Свърши се.
Марко погледна двамата възрастни мъже; баща му и чичо му бяха обрамчени от нажежена пепел и черен дим на фона на нощното небе. Никога нямаше да се свърши, поне докато те го помнеха.
Сведе поглед към краката си. Макар баща му да беше заличил начертаното в пясъка, то още гореше ярко пред вътрешния му взор. Беше откраднал карта, нарисувана върху обработена дървесна кора. Нарисувана с кръв. Храмове и кули, пръснати из джунглата.
Всичките празни.
С изключение на мъртъвците.
Земята беше обсипана с трупове на птици, нападали бяха по каменните площади, покосени в полет. Нищо не беше оцеляло. Мъже, жени и деца. Волове и други домашни животни. Големи змии висяха от клоните, а плътта се издуваше под люспите им.
Единствените живи обитатели бяха мравките.
С всякакъв размер и цвят.
Плъпнали по камъните и труповете, те бавно оглозгваха всичко мъртво.
Но той беше сгрешил… още нещо чакаше падането на нощта.
Марко прогони спомена.
Когато разбра, баща му изгори картата и пръсна пепелта й в морето. Направи го, преди първият моряк да се разболее.
— Нека потъне в забрава — предупреди ги тогава Николо. — То няма нищо общо с нас. Нека историята го погълне.
Марко щеше да зачете молбата на баща си и клетвата си. Тази история никога нямаше да разкаже. Все пак впери поглед в пясъка пред краката си. Точно той, който беше записал за идните поколения толкова много история… редно ли беше да унищожи подобно знание?
Ако имаше друг начин да го запази…
Сякаш прочел мислите му, Масео изрече на глас онова, което ужасяваше всички:
— А ако ужасът се надигне отново, Николо, ако някой ден стигне и до нашите брегове?
— Тогава ще дойде краят на човешката тирания върху този свят — с горчивина отговори бащата на Марко. Почука с пръст по разпятието върху голата гръд на брат си. — Свещеникът знаеше най-добре. Неговата саможертва…
Кръстът принадлежеше на брат Агреер. В прокълнатия град Доминиканецът беше жертвал живота си, за да спаси техния. Бяха сключили черна сделка. Оставили го бяха там по негово собствено настояване.
Племенникът на папа Григорий X.
Марко прошепна, вперил поглед в гаснещите огньове и тъмната вода:
— Кой Бог ще ни спаси следващия път?
— Някой да иска още бира? Казвайте, докато съм долу — извика Грег Тунис откъм долната палуба.
При вика на съпруга си доктор Сюзан Тунис се усмихна, оттласна се от водолазната стълба и се прехвърли на откритата палуба при кърмата. Свали надуваемата си жилетка и струпа водолазното си оборудване на полицата зад пилотската кабина на изследователската яхта. Кислородните й бутилки изтракаха, когато ги нареди до другите.
Освободена от тежестта на екипировката, тя грабна една хавлиена кърпа и подсуши русата си коса, изгорена почти до бяло от слънцето и солената вода. После свали с едно движение ципа на водолазния си костюм.
— Тара-да-дам… да-дам… — изригна откъм шезлонга зад гърба й.
Дори не си направи труда да се обърне. Очевидно някой беше прекарал твърде много време в стриптийзьорските клубове на Сидни.
— Професор Апългейт, непременно ли трябва да правите това всеки път, когато събличам водолазния си костюм?
Сивокосият геолог с очила с тънки рамки я гледаше с одобрение; в скута му лежеше отворен справочник по военноморска история.
— Липсата на коментар, когато прекрасна млада жена се освобождава от излишното облекло, е непростим пропуск за всеки джентълмен.
Сюзан извади ръце от водолазния костюм и го смъкна до кръста си. Отдолу беше с цял бански. От опит знаеше, че горнището на бански от две части е склонно да се смъква заедно с водолазния неопрен. И макар че нямаше нищо против по-възрастният с трийсетина години от нея професор да я зяпа, чак такова безплатно шоу не беше склонна да му осигури.
Съпругът й се подаде над стълбите с три запотени бутилки бира, прихванал ги за гърлата между пръстите на едната си ръка. Видя я и се ухили.
— Стори ми се, че те чух да трополиш, и явно не съм сбъркал.
Излезе на палубата и разгъна високата си снага. Облеклото му се състоеше от бели шорти и широка разкопчана риза. Когато се запознаха, Грег работеше като корабен механик в пристанище Дарвин, а Сюзан се беше озовала там във връзка с ремонта на една от яхтите на университета в Сидни. Оттогава бяха минали осем години. Само преди три дни бяха отпразнували петата годишнина от сватбата си. Импровизираното тържество се състоя на борда на яхтата, пуснала котва на сто морски мили от атола Киритимати, познат повече като остров Рождество.
Грег й връчи една бутилка.
— Някакъв успех със замерванията?
Тя отпи с наслада дълга глътка. Цял следобед беше стискала соления мундщук между зъбите си и студеното питие й се стори истинска амброзия.
— Уви, не. Още не мога да открия защо са излезли на брега. Преди десет дни осемдесет делфина от вида Tursiops aduncus, характерен на Индийския океан вид, бяха излезли на брега по яванското крайбрежие. Изследователският проект на Сюзан се занимаваше основно с дългосрочните ефекти на сонарната интерференция върху представителите на семейство китови, която често беше ставала причина за самоубийственото поведение на тези животни в миналото. Обикновено разполагаше с екип от студенти и докторанти, които да и помагат, но това пътуване беше замислено като ваканция със стария й наставник. Беше си чисто съвпадение, че такова масово самоубийство се беше случило в района — оттам и удълженият им престой.
— Възможно ли е да става въпрос за нещо друго, а не за сонар? — разсъждаваше на глас Апългейт и рисуваше с пръст кръгчета по изпотената бирена бутилка. — В този район често има микротрусове. Може пък някое дълбоководно земетресение да е уцелило тоналната вълна и тя да ги е хвърлила в самоубийствена паника.
— Онзи силен трус отпреди няколко месеца, помниш ли? — каза съпругът й. Настани се на двойния шезлонг до професора и потупа мястото до себе си, приканваше я да седне.
— Може да са последващи трусове, как мислиш?
Сюзан не би могла да обори предположенията им. Серията силни земетресения през последните две години и чудовищното цунами в района бяха разорали океанското дъно. Всеки би се уплашил. Но не й се вярваше това да е причината. Нещо друго се беше намесило. Рифът долу беше необичайно пуст. А малкото останали обитатели се бяха изпокрили в скални ниши и дупки в пясъка. Все едно целият риф беше затаил дъх.
Може би чувствителните създания наистина реагираха на микротрусове.
Сюзан смръщи чело и седна до съпруга си. Трябваше да се свърже по радиото с остров Рождество и да разбере дали са засекли някаква необичайна сеизмична активност в района. Преди това обаче имаше да сподели една новина, която утре сутринта със сигурност щеше да прати съпруга и във водата.
