Така че Стефано се съгласи. Какво толкова, един малък и безинтересен каменен обелиск. Дори не беше изложен, а стоеше в сандък вече почти сто години. Сбитото му описание в архива обясняваше защо: „Мраморен обелиск без надпис, изкопан в Танис, датиран към късния династичен период (26 — а династия, 615 г. пр. Хр.)“. Нямаше нищо необикновено или интересно, поне докато не се вгледаш по-внимателно и не проследиш произхода му. Обелискът идваше от колекция, пазена в един от ватиканските музеи — Григорианския египетски музей.
Как се беше озовал в подземията на археологическия във Венеция си оставаше мистерия.
А после, вчера сутринта, Стефано беше получил вестникарска изрезка, изпратена по частен куриер в плик с един-единствен символ във восъчен печат.
?
Гръцката буква „сигма“.
Значението на печата още не му беше ясно, но относно значението на приложената изрезка нямаше съмнения. Статия в една колона отпреди три дни разказваше за трупа на мъж, намерен на егейския бряг, с прерязано гърло и подуто тяло, с което пирували змиорки. Приливните вълни на свирепа буря изхвърлили трупа от морския му гроб. Разпознали трупа по зъбите — бе същият негов колега от Атина, който уж го беше препоръчал на египтянина. — Горкият, бил мъртъв от седмици.
Потресен до дъното на душата си, Стефано прибърза. Сега стискаше тежкия обелиск до гърдите си, увит в премазано платно и боцкащ от опаковъчната слама.
Беше го откраднал от подземието, с пълното съзнание, че така излага на риск себе си, жена си и цялото си семейство.
Нямаше друг избор обаче. Освен статията в плика с печата имаше и бележка, без подпис, но очевидно писана набързо, с женски почерк. Предупреждение. Онова, което се твърдеше в бележката, изглеждаше невъзможно, невероятно, но той го беше изпробвал лично. И сам се беше убедил, че е истина.
Тичаше, а очите му се пълнеха със сълзи, хлип затъкна гърлото му.
Нямаше избор.
Обелискът не биваше да попада в ръцете на египтянина. Ала беше и товар, който той не искаше да носи повече от крайно необходимото. Жена му, дъщеря му… представи си подпухналото тяло на колегата си. И него и семейството му ли щеше да сполети същото?
„О, Мария, какво направих?“ Само един човек можеше да го спаси от товара. Онзи, който му беше изпратил писмото, предупреждението, подпечатано с гръцката буква. В края на бележката имаше адрес и час.
А той вече закъсняваше.
Незнайно как египтянинът беше разбрал за кражбата, явно беше усетил, че Стефано се кани да го преметне. И беше дошъл още призори. Стефано едва беше успял да избяга от кабинета си.
И както се оказа, недостатъчно бързо.
Погледна през рамо. Египтянинът беше изчезнал сред тълпата туристи.
Стефано се обърна напред и се запрепъва през сянката на кулата с камбаните, Campanile di San Marco. Някога тухлената кула беше служила за градска наблюдателница с просторната си гледка към доковете и пристанището. Де да можеше да предпази и него сега.
Целта му беше в другия край на малкото площадче. Там се издигаше Палатът на дожите, дворецът от четиринайсети век на тогавашните венециански управници. Готическите му арки на две нива го мамеха, обещаваха спасение във вид на истрийски камък и розов веронски мрамор.
Стиснал обелиска, той притича с омекнали крака през улицата.
Дали жената още е там? Дали ще го освободи от товара?
Хукна към спасителните сенки, далеч от прежурящото слънце и отблясъците на морската шир. Нямаше търпение да хлътне в лабиринта от коридори. Освен че беше лична резиденция на дука, дворецът на дожите служеше и като правителствена сграда, съдебна палата, социална служба, имаше дори и стар затвор. Един по-нов затвор се издигаше от другата страна на канала зад двореца, свързваше ги извит мост — печално известният Мост на въздишките, по който беше избягал някога Казанова, единственият затворник, измъкнал се от килиите на двореца.
Стефано хлътна под колонадата и отправи гореща молитва към призрака на Казанова да бди над бягството му. Дори си позволи да въздъхне облекчено, когато потъна в сенките. Познаваше двореца добре. Лесно беше да се изгубиш из тези коридори с безброй места за тайни срещи.
На това поне се надяваше Стефано.
Влезе в двореца през западната порта, като се смеси с група туристи. Озова се във вътрешния двор с двата древни кладенеца и великолепното мраморно стълбище, прословутата Стълба на гигантите. Заобиколи по края, като избягваше слънцето. Мина през една малка врата, използвана предимно за служебни цели, оттам през поредица административни помещения. В дъното им се намираше бившият кабинет на инквизитора — колко ли нещастни души са били подлагани на разпити и мъчения тук? Стефано продължи към каменната зала за изтезания. Някъде зад него се затръшна врата и той се сепна. Стисна обелиска още по-силно. Указанията бяха изрични.
Тръгна надолу по тясно стълбище, което го отведе в най-дълбоките зандани на двореца, известни като Кладенците. Именно тук бяха държали най-опасните затворници. Тук беше и мястото на неговата среща. Стефано си помисли за гръцката буква.
Какво ли означаваше?
Влезе във влажното помещение, разделено на килии от черен камък, с толкова ниски тавани, че човек не можеше да стои прав. Тук затворниците замръзвали през зимата или умирали от жажда през дългите венециански лета, мнозина от тях забравени от всички, освен от плъховете.
Стефано светна с едно малко фенерче.
Това най-ниско ниво на Кладенците изглеждаше празно. Той продължи напред, стъпките му кънтяха сред каменните стени и създаваха илюзията, че някой го следва. Гърдите му се стегнаха от страх. Той забави крачка. Дали не беше закъснял? Бе затаил дъх, обзет от внезапен копнеж по слънчевата светлина, от която толкова беше бързал да избяга.
Спря разтреперан.
Сякаш усетила колебанието му, в последната килия припламна светлинка.
— Кой е там? — извика той.
Изстъргване на подметка в камък, последвано от мек глас, който каза на италиански с лек акцент:
— Аз ви изпратих бележката, синьор Гало.
Строен силует пристъпи в коридора; светна фенерче. Силният лъч пречеше на Стефано да различи лицето на жената дори когато тя смъкна лъча на фенерчето надолу. Беше облечена в черни кожени дрехи, които прилепваха към бедрата и гърдите й. Лицето й бе засенчено от шал, увит по бедуински около главата й, блестяха само очите, като огледала. Движеше се със спокойна грация, която поуспокои разтупканото сърце на Стефано.
Появи се откъм сенките като мадона.
— Носите ли го?
— Ами… да — Каза той и направи крачка към нея. Разви платното и й показа обелиска. — Не ща да го виждам повече. Казахте, че можете да го приберете на сигурно място.
— Мога. — Даде му знак да го остави на пода.
Стефано клекна, постави каменния египетски обелиск на земята и въздъхна с облекчение. Издяланият от черен мрамор пирамидален обелиск беше с квадратна основа с дължина на страната десет сантиметра и беше висок четиридесет.
Жената също клекна и плъзна лъча на фенерчето по тъмната повърхност. Мраморът беше целият издраскан, в много лошо състояние. Дълга пукнатина се спускаше от върха към основата. От пръв поглед се виждаше защо обелискът е лежал на склад цяло столетие.
Въпреки това заради него се беше проляла кръв.
И Стефано знаеше защо.
