Жената се пресегна над обелиска и наведе фенерчето на Стефано. После превключи своето. Бялата допреди миг светлина загуби част от силата си и придоби наситен виолетов оттенък. Всяка прашинка по панталоните на куратора засия. Белите райета на ризата му грейнаха.
Ултравиолетова светлина.
Сиянието й обля обелиска.
Стефано беше направил същото, за да провери твърдението на жената, и с очите си беше видял чудото. Сега се наведе по-близо, също като жената, и заоглежда четирите страни на обелиска.
Празните допреди миг повърхности вече не бяха празни.
Надпис от синкавобели символи се редеше по четирите страни.
Не бяха йероглифи. Надписът беше на език, предшестващ древните египтяни.
Стефано прошепна с благоговение:
— Възможно ли е това наистина да е…
Шепот отекна от горната площадка. Камъчета изтропо-лиха по стълбището.
Той се извъртя, изпълнен със страх, кръвта му се смрази.
Познал беше този спокоен шепот в мрака.
Египтянинът.
Бяха ги открили.
Жената изключи фенерчето. Потънаха в мрак.
Стефано вдигна своето фенерче, с надеждата да открие някакво спасение в лицето на тъмната мадона. Вместо това откри черен пистолет с удължено от заглушител дуло, насочен право в лицето му — жената го държеше с другата си ръка. Стефано разбра и се предаде на отчаянието. За пореден път го бяха излъгали.
— Grazie, Stefano.
Само една мисъл се промъкна между кухото изщракване и припламването на дулото. „Мария, прости ми“.
Монсеньор Вигор Верона изкачваше стълбите с огромна неохота, преследван от спомени за пламъци и дим. Сърцето му беше твърде натежало за толкова дълго изкачване. Чувстваше се с десетилетие по-стар от шейсетте си години. Спря на една площадка и изви врат нагоре, подпрял кръста си с длан.
Спиралното стълбище над него беше заприщено от масивно скеле с междинни платформи. С пълното съзнание, че това вещае лош късмет, Вигор мина приведен под една бояджийска стълба и продължи нагоре по тъмните стъпала на Tope дей Венти, Кулата на ветровете.
Очите му се насълзиха от прясната боя. Усещаха се, уви, и други миризми, фантоми от едно минало, което той предпочиташе да забрави.
„Овъглена плът, лютив дим, нажежена пепел“.
Преди две години експлозия и пожар бяха превърнали кулата в самото сърце на Ватикана в пламтяща факла. Но с цената на много труд сега тя си връщаше предишното великолепие. Вигор чакаше с нетърпение следващия месец, когато щеше да се състои официалното откриване и лентата щеше да пререже лично Негово светейшество.
Но най-вече чакаше с нетърпение да остави миналото зад гърба си. Най-сетне.
Дори помещението на върха на кулата, прословутата Стая с меридиана, където Галилей се беше опитал да докаже, че Земята се върти около слънцето, беше почти напълно възстановено — с цената на осемнайсетмесечните усилия на двайсетина майстори и специалисти по история на изкуството, които сантиметър по сантиметър бяха възродили фреските от пепелта и саждите.
„Де да можеше всичко да се поправи с четки и бои“.
Като префект на Тайния ватикански архив, Вигор най-добре знаеше каква част от архива е унищожена безвъзвратно от пламъците, дима и водата. Хиляди древни книги, текстове и архивни regestra — стегнати в кожа томове, съдържащи безчет пергаменти и различна документация. През последното столетие стаите на кулата бяха служили като преливник на carbonile — основния архив дълбоко под земята, — тоест бяха поемали всичко, за което не се беше намерило място долу.
Сега, уви, библиотеката разполагаше с много повече място.
— Префект Верона!
Вигор се върна рязко към настоящето и примига. Беше помощникът му, младият семинарист Клаудио, викаше го от върха на стълбището. Чакаше го в Стаята с меридиана, бе стигнал там много преди наставника си. Младият мъж придържаше встрани прозрачния дебел найлон, който временно заместваше вратата на стаята.
Преди час шефът на екипа по реставрацията се беше обадил на Вигор да се качи. Думите му бяха забързани и загадъчни. „Ела бързо. Направихме най-ужасяващото и вълнуващо откритие, което можеш да си представиш“.
Така че Вигор излезе от кабинета си и тръгна по безкрайните стъпала на прясно боядисаната кула. Дори не беше свалил черното расо, което беше облякъл за срещата си с ватиканския държавен секретар. Бързо съжали за този пропуск, защото расото беше твърде тежко и дебело за подобно усилно изкачване. Накрая все пак стигна до последната площадка, спря пред помощника си и изтри с кърпичка запотеното си чело.
— Насам, префекте. — Клаудио повдигна найлона още малко.
— Grazie, Клаудио.
Помещението от другата страна на прага беше като пещ, сякаш каменната зидария още пазеше горещината от пожара преди две години. Разбира се, жегата се дължеше единствено на обедното слънце, което напичаше безмилостно тази най-висока ватиканска кула. Рим беше застигнат от яростна гореща вълна. Вигор се помоли за малко вятър, който да оправдае името на кулата.
Ала знаеше също, че потта по челото му не се дължи само на жегата или дългото катерене по стълбите. През последните две години избягваше да се качва тук, успяваше да ръководи ремонтните работи отдалеч. Дори сега гледаше да стои с гръб към една от съседните стаи.
Навремето имаше друг помощник, преди Клаудио.
„Яков“.
Пожарът не беше унищожил само книги.
— А, дойде значи! — избумтя дълбок глас.
Доктор Балтазар Пиносо, ръководител на проекта по възстановяване на Стаята с меридиана, тръгна към него през кръглото помещение. Беше истински гигант, висок повече от два метра, облечен в бяла манта като лекар и с хартиени калъфи върху обувките. Беше вдигнал маската си на главата. Вигор го познаваше добре. Балтазар беше декан на факултета по история на изкуството в Григорианския университет, където някога Вигор беше ръководил папския институт по християнска археология.
— Префект Верона, благодаря, че дойде толкова бързо. — Огромният мъж погледна многозначително часовника си и завъртя очи в мълчалив коментар на бавното му изкачване.
Вигор нямаше нищо против закачката, даже напротив. Откакто беше поел високия си пост в архивите, малцина си позволяваха да му говорят свойски.
— Ако краката ми бяха дълги като твоите, Балтазар, щях да вземам стъпалата през две и да изпреваря бедния Клаудио.
— Тогава да свършваме по-бързичко тук, за да се върнеш към обичайната си следобедна дрямка. Не ми се ще да нарушавам такова важно занятие.
Въпреки шеговития тон Вигор виждаше напрежението в очите му. Забеляза също, че Балтазар е освободил всички мъже и жени, които работеха с него по реставрацията, и махна на Клаудио да го изчака при стълбите.
— Би ли ни оставил насаме за миг, Клаудио?
