— Разбира се, префекте.
След като помощникът му излезе и се скри зад завесата от дебел найлон, Вигор се обърна към Балтазар.
— Какво е толкова спешно?
— Ела. Ще ти покажа.
Гигантът се обърна и тръгна към другия край на стаята. Реставрацията вече приключваше, забеляза Вигор. По тавана и по протежение на кръглата стена прословутите фрески на Николо Чирчиняни изобразяваха библейски сцени с множество херувимчета и облаци в горната част. Тук-там сцените бяха покрити с копринени мрежи и подготвени за допълнителна обработка. Но в по-голямата си част работата беше завършена. Дори зодиакалните фигури по мраморния под бяха почистени и излъскани до блясък. Единичен слънчев лъч прогаряше дупка колкото голяма монета в едната стена и се спускаше косо към пода: осветяваше бялата линия на меридиана, който пресичаше тъмните мраморни плочи, и превръщаше помещението в слънчева обсерватория от шестнайсети век.
Балтазар дръпна една завеса и се видя малък страничен килер. Масивната врата изглеждаше непокътната, само повърхността й беше обгоряла.
Високият историк потропа по бронзовите нитове, с които беше обсипана вратата.
— Оказа се, че в тази врата има бронзов лист. И толкова по-добре. Именно той е предпазил съдържанието на килера.
Въпреки неприятните спомени Вигор усети прилив на любопитство.
— И какво е въпросното съдържание?
Балтазар отвори вратата. От другата й страна имаше тясно каменно помещение без прозорци, колкото двама души да застанат с гръб един към друг. От двете страни се издигаха лавици, от пода до тавана, претъпкани с подвързани в кожа томове. Въпреки вонята на прясна боя застоялата миризма на килерчето си проби път, сякаш да докаже превеса на древността над човешките усилия.
— Съдържанието беше описано още когато започнахме работа и разчистихме килера — обясни Балтазар. — Но не открихме нищо важно. Предимно исторически текстове на астрономически и мореплавателски теми, всичките в много лошо състояние. — Въздъхна шумно и някак притеснено, докато влизаше в малкото помещение. — Май трябваше да внимавам повече, като се има предвид колко работници влизаха и излизаха ежедневно. Но се бях съсредоточил върху Меридиана, признавам. Нощем пък пазеше човек от швейцарските гвардейци. Мислех, че това е достатъчно.
Вигор го последва в килера.
— Използвахме килерчето и като склад за инструментите си. — Балтазар махна към най-долния рафт на единия стелаж. — Да не ни се мотаят в краката.
Вигор поклати глава. Горещината и лошите спомени започваха да му идват в повече.
— Нещо не разбирам. Защо ме повика все пак? Откъм гърдите на гиганта се чу нещо като ръмжене.
— Преди седмица — каза той — един от гвардейците прогонил някакъв тип, който душел наоколо. — Балтазар махна с ръка към рафтовете. — Тук по-точно.
— Защо не съм бил уведомен? — попита Вигор. — Откраднато ли е нещо?
— Не, точно там е работата. Ти беше в Милано, а пазачът изгонил непознатия. Реших, че е бил обикновен крадец, намислил да се възползва от хаоса — знаеш как е: едни работници си тръгват, други застъпват на работа и така нататък. Все пак наредих да пазят по двама гвардейци, за всеки случай.
Вигор му махна да продължи.
— Само че тази сутрин един от художниците влязъл в килера да прибере една лампа. Още била включена, когато влязъл.
Балтазар се протегна зад Вигор и затвори вратата, с което спря светлината от голямата стая. После включи малка портативна лампа. Тя окъпа килера във виолетова светлина, от която бялата му манта грейна.
— При реставрационни проекти често използваме ултравиолетова светлина. На нея се виждат неща, които иначе убягват на погледа.
Балтазар посочи мраморния под.
Ала нямаше нужда. Вигор вече го беше видял. Светлината на лампата беше разкрила груба скица, която грееше в центъра на пода.
Свит на топка дракон, почти захапал собствената си опашка.
Гърлото на Вигор се стегна болезнено. Той дори отстъпи крачка назад, притиснат между ужаса и неверието. Ушите му забучаха от спомена за кръв и писъци.
Балтазар сложи ръка на рамото му да го подкрепи.
— Добре ли си? Май първо трябваше да те предупредя. — Вигор се отърси от ръката му.
— Аз… нищо ми няма.
И за да го докаже, се смъкна на колене да огледа отблизо грейналия символ, знак, който познаваше добре. Знакът на Ordinis Draconis. Имперският кралски драконов двор.
Бялото на очите на Балтазар грееше на ултравиолетовата светлина. Именно Драконовият двор беше опожарил кулата преди две години с помощта на предател — бившия ръководител на Тайните архиви префект Алберто, сега покойник. История, отдавна останала зад гърба им, така поне беше смятал Вигор, особено сега, когато кулата се възраждаше като феникс от пепелта.
Какво правеше тук този знак?
Вигор коленичи и лявото му коляно изпука. Знакът изглеждаше скицирал набързо. Без детайли, само обща прилика.
Балтазар се наведе над рамото му.
— Разгледах го с лупа. Открих капка реставрационна паста под флуоресцентната боя, което сочи, че знакът е направен скоро. В рамките на една седмица, бих казал.
— Крадецът… — измърмори под нос Вигор.
— Май все пак не е бил обикновен крадец.
Вигор заразтрива коляното си. Знакът беше важен, много важен. „Заплаха или предупреждение, може би послание към друга къртица на Драконовия двор във Ватикана“. Спомни си думите на Балтазар: „Направихме най-ужасяващото и вълнуващо откритие, което можеш да си представиш“. Като гледаше сега дракона, Вигор си даде сметка за „ужасяващия“ аспект на това послание.
Погледна през рамо.
— Спомена, че сте открили и нещо „вълнуващо“. Балтазар кимна. Посегна зад себе си да отвори вратата и светлината нахлу в помещението. Фосфоресциращият дракон на пода изчезна, сякаш подплашен от слънчевите лъчи. Вигор въздъхна тежко.
— Виж това. — Балтазар коленичи до него. — Щяхме да го пропуснем, ако не беше рисунката на дракона.
Опря се на длан и посегна с другата си ръка. Пръстите му се плъзнаха по голия камък.
— Ако не беше лупата, нямаше да го видя. Забелязах го, докато оглеждах флуоресцентната боя. Докато те чаках, почистих част от мръсотията, трупала се с векове върху надписа.
Вигор оглеждаше каменния под.
— Какъв надпис?
— Наведи се още малко. Пипни тук.
Вигор се съсредоточи и плъзна пръсти по указаното място. Напипа вдълбаните линии, като слепец, който чете книга на брайловата азбука. В камъка беше гравиран надпис.
И без професионалната оценка на Балтазар разбра, че надписът е древен. Символите бяха отривисти като лекарски почерк, но това тук не беше рецепта за лекарство. Като бивш ръководител на папския институт по християнска археология Вигор разбра колко важно е откритието.
Балтазар, изглежда, усети реакцията му и сниши конспиративно глас:
— Наистина ли е онова, което си мисля?
Вигор се надигна и изтупа прахта от пръстите си.
— Надписът е по-стар от иврит — промърмори. — Първият език, ако може да се вярва на историите.
— Защо са го гравирали тук? Какво означава?
