— Господарке, елате с нас — примоли й се младата — Още не е късно. Още има време да избягаме при другите в пещерите на високото.
Пития сложи утешително ръка на рамото й. През изминалата нощ другите жени бяха потеглили към негостоприемните чукари над храма да потърсят убежище в пещерите на Дионис. Но Пития имаше да свърши още нещо тук — един последен дълг.
— Господарке, няма време за това последно пророчество, нима не разбирате?
— Трябва да го направя.
— Тогава направете го сега. Преди да е станало късно.
Пития се извърна.
— Трябва да изчакаме зората на седмия ден. Така правим ние.
Тя беше започнала подготовката още по залез слънце предната вечер. Окъпала се беше в сребърния извор на Кастилиа, пила беше от извора на Касотис, изгорила бе дафинови листа върху олтара от черен мрамор пред храма. Следвала беше ритуала прецизно, също като първата Пития преди хиляди години.
Само дето този път пророчицата не беше сама по време на ритуалното пречистване.
С нея беше момиче, едва навършило дванайсет години.
„Толкова малко, а така странно“.
Детето беше стояло голо във водата на извора, докато другите жени го миеха и мажеха с благовонни масла. Не беше казало и дума, само стоеше с протегната ръка, отваряше и затваряше пръсти, сякаш да хване нещо, което другите не виждаха. Кой ли бог го беше наказал с такова страдание, благославяйки го в същото време? Дори Аполон не би направил такова нещо, в това Пития беше сигурна. Само че думите на детето отпреди трийсет дни можеха да идват единствено от боговете. Думи, които се бяха разчули и без съмнение причиниха огньовете, които сега се катереха към Делфи.
По-добре изобщо да не бяха водили детето тук.
Пития се беше примирила с мисълта, че Делфи ще изчезне в забвение. Помнеше добре думите на една от предшественичките си, живяла преди столетия — думи на зловеща поличба.
Император Август я попитал: „Защо Оракулът се умълча така?“.
Сестра й отговорила: „Едно еврейско момче, бог, що владее сред благословените, иска да напусна този дом…“.
Тези думи се оказаха вярно пророчество. Култът към Христос се разпространи като горски пожар, погълна империята и унищожи всяка надежда, че старите порядки ще се завърнат.
А после, преди месец, доведоха в храма странното момиче.
Пития откъсна очи от факлите и погледна към адитума, вътрешното светилище на Аполоновия храм. Момичето чакаше вътре.
Беше сираче от далечния град Хиос. Хората от столетия водеха такива деца в храма, за да прехвърлят товара по отглеждането им на сестрите. Повечето биваха отпращани. Оставаха само най-съвършените — със стройни тела, с ясен поглед и недокоснати. Аполон никога не би приел повреден съсъд за предсказателския си дух.
Затова когато доведоха това тънко като върбова клонка момиче и го съблякоха голо на стъпалата пред Аполоновия храм, Пития не спря втори път погледа си на него. Детето беше мърляво, тъмната му коса — рошава и оплетена, кожата му — надупчена с белези от шарка. Но не външният вид беше отблъснал Пития, а нещо по-дълбоко, някакво инстинктивно усещане за погрешност. Може би заради начина, по който момичето се клатеше напред-назад, или заради очите, които гледаха, без да виждат.
Хората, които го доведоха, твърдяха, че детето е докоснато от боговете. Че можело да каже колко маслини има на дървото само като го погледне, че стигало да докосне за миг бременна овца, за да познае кога ще се оагни.
Тези твърдения събудиха любопитството на Пития. Тя повика момичето при себе си на входа на храма. Детето се подчини, но без никаква целенасоченост в движенията, сякаш ветровете го носеха нагоре. Наложи се Пития да го дръпне за ръката, за да седне на най-горното стъпало.
— Как се казваш? — попита тя слабото дете.
— Името й е Антея — извика отдолу един от придружителите й.
Пития не сваляше поглед от детето.
— Антея, знаеш ли защо са те довели тук?
Момичето мълча дълго, а накрая измърмори, свело поглед към каменното стъпало:
— Домът ти е празен.
„Е, поне може да говори“.
Пития обърна очи към вътрешността на храма. В огнището посред голямата зала гореше огън. В момента храмът наистина изглеждаше празен, но в думите на детето сякаш се съдържаше нещо повече.
Може би се дължеше на поведението му. Така странно, така отнесено, сякаш стоеше с единия крак в свят, различен от реалния.
Детето вдигна ясните си сини очи — очи невинни. Те контрастираха с думите, които се отрониха от устата му:
— Ти си стара. Скоро ще умреш.
Придружителят понечи да сгълчи момичето откъм подножието на стълбите, но Пития вдигна ръка и каза спокойно:
— Рано или късно всички умираме, Антея. Така е подреден светът.
Момичето поклати глава.
— Еврейчето няма да умре.
И странните очи отново се впиха в Пития. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Явно някой беше въвел детето в култа към Христос и неговия окървавен кръст. Имаше нещо в думите му обаче… Някаква странна мелодика.
„Еврейчето…“
Напомняше й за гибелното предсказание на нейната предшественичка.
— И друго ще дойде — продължи детето. — Друго момче.
— Друго момче? — Пития се приведе към нея. — Кое? Откъде ще дойде?
— От сънищата ми. — Момичето разтърка ухо с основата на дланта си.
Усетила, че в детето се крият неизследвани дълбини, Пития настоя:
— Това момче — попита тя, — кое е то?
Последвалите думи изтръгнаха стон от насъбралото се множество — дори то усети богохулството в тях.
— Той е братът на еврейчето — каза детето и стисна силно подгъва на робата й. — Той гори в сънищата ми… и ще изгори всичко. Нищо няма да остане. Дори Рим.
През месеца, който последва, Пития се постара да научи нещо повече за това, дори прие момичето в сестринството. Уви, детето все повече се вглъбяваше в себе си, а накрая съвсем онемя. Но съществуваше начин Пития да научи повече от него.
Ако момичето наистина беше благословено, силата на Аполоновия дъх — предсказателските му изпарения, щеше да освободи тайните, заключени в главата му.
Но щеше ли да им стигне времето?
Някой я докосна по лакътя и Пития се отърси от спомените.
— Господарке, слънцето… — напомни й по-младата сестра.
Пития извърна глава на изток. Хоризонтът пламтеше — знак за предстоящия изгрев. Откъм римския легион в ниското се чуха викове. Мълвата за момичето се беше разнесла. Предсказанията за гибел бяха стигнали далеч… до ушите на самия император дори. Пристигнал беше имперски пратеник с искане „обладаното от демони“ дете да бъде отведено в Рим.
Пития беше отказала. Боговете бяха пратили това дете на нейния праг, в Аполоновия храм. И тя нямаше да се откаже от него, преди да го е подложила на изпитание.
Първите лъчи на слънцето прорязаха източния хоризонт.
Седмият ден на седмия месец започваше. — Чакали бяха достатъчно.
Пития обърна гръб на осветения от факли легион.
— Хайде. Нямаме време.
