Залитна и се опря на рамото му, сякаш прегръдка между влюбени. Той я блъсна грубо назад.
Кръв плисна по доспехите му, по пода.
Оракулът се срина на мрамора, после падна на хълбок. Протегна трепереща ръка и натопи длан в локвата от собствената си кръв.
— Нов извор… — прошепна, сякаш даваше обещание.
А после тялото й се отпусна в прегръдката на смъртта.
Центурионът прекрачи през трупа й и заслиза с меча напред по стълбите, които го отведоха в малка пещера без изход. Труп на старица се валяше в локва черна кръв. Трикрако каменно столче лежеше преобърнато до пукнатина в пода. Той огледа пещерата, обиколи я дори.
Невъзможно.
Тя беше празна.
Майор Юри Раев отвори вратата на руския камион ЗиС-151 и скочи върху набраздения от коловози черен път. Краката му се подгънаха. Подпря се на зелената врата на спазарения камион, като не знаеше да го проклина ли, или да благодари на съдбата за него. Гърбът още го болеше след едноседмичното пътуване през планината. Имаше чувството, че зъбите му са се разклатили от друсането. Уви, само превозно средства като това можеше да издържи по каменните серпантини и наводнените пътища до изолирания зимен лагер.
Погледна през рамо — задната врата на каросерията се беше спуснала с трясък и войници в черно-бели униформи скачаха на пътя. Зимното им облекло се сливаше със снега и камънаците на гъсто залесените височини. Утринната мъгла още тежеше тук-там като групи от сърдити призраци.
Мъжете псуваха и тропаха да раздвижат кръвта в краката си. Огнени връхчета на цигари припламнаха за последно — някои захвърлени, други стъпкани с пета. Войниците зареждаха калашниците си, макар тяхната група да беше само ариергард със задача да отцепи района и нищо повече.
Юри се обърна напред, когато вторият по ранг в тази мисия, лейтенант Добрицки, пристъпи към него. Добрицки беше набит украинец с надупчено от белези лице и счупен нос, със зимна камуфлажна униформа като останалите. Червените кръгове от очилата за сняг още личаха на лицето му.
— Майоре, лагерът е отцепен.
— Те ли са? Онези, които търсим?
Добрицки сви рамене, в знак че оставя това на неговата преценка. Веднъж вече ги бяха пратили за зелен хайвер — нападнали бяха зимен лагер на полумъртви от глад селяни, които работеха на минимални надници в една каменна кариера.
Юри се намръщи. Тази планина беше от друго време, от друга епоха — каменната. Изостанала, пълна със суеверия и бедност. Ала зъберите на обраслите с непроходима гора хребети бяха идеално скривалище за онези, които не искат да бъдат намерени.
Юри мина встрани и огледа завоя на раздраната от коловози пътека, която минаваше за път. Водещите камиони в колоната бяха нахвърляли сняг и кал на буци отстрани. През дърветата се виждаха двайсетина мотора „ИМЗ-Урал“, всеки с по един въоръжен войник в коша. Тежките мотоциклети бяха избързали напред, за да отцепят района и да отрежат всички пътища за бягство.
Слухове и изтръгната чрез изтезания информация ги бяха насочили към това отдалечено място. Дори и тогава се наложи да обходят стотици километри из планината и да опожарят някое и друго селце, за да притоплят спомените на обитателите им. Никой не искаше да говори за карпатските цигани. Особено за този конкретен клан, обвит в слухове за „стригои“ и „морои“. Зли духове и вещици.
Беше ли ги открил най-сетне?
Лейтенант Добрицки запристъпва от крак на крак.
— Сега какво, майоре?
Гримасата на украинеца не убягна на Юри. Макар и майор от Съветската армия, той не беше войник. Беше с една глава по-нисък от Добрицки, имаше коремче и лицето му беше подпухнало. Мобилизиран от Ленинградския държавен университет, Юри се беше издигнал до сегашния си чин по стълбицата на военно- научните подразделения. Едва на двайсет и осем години, той вече оглавяваше биофизичната лаборатория към Държавния надзорен институт за медицински и биологически изследвания.
— Къде е капитан Мартова? — попита Юри. Представителят на съветското военно разузнаване рядко се отделяше от Добрицки и държеше всичко под око.
— Чака ни при входа на лагера.
Добрицки пое по права линия през кишата в средата на пътя. Юри мина встрани, където земята още беше замръзнала и се ходеше по-лесно. Свърнаха зад последния завой и лейтенантът посочи към лагера, сврян на завет под стръмни канари и обграден от тъмен лес.
— Цигани — изръмжа Добрицки. — Както поискахте, нали?
„Цигани, но дали бяха от клана, който му трябваше?“
Циганските фургони бяха боядисани в избелели нюанси на зелено и черно, с големи колела, високи колкото Юри. На места боята се беше обелила и отдолу се виждаха скритите по-ярки цветове, спомен от по-добри времена. Високите дървени фургони бяха покрити със сняг, от ръбовете им висяха ледени висулки. По прозорците им имаше скреж. Черни дупки в земята бележеха мястото на отдавна изстинали огньове. Дълбоко в зимния лагер се виждаха два, които още горяха — по-скоро клади, отколкото огньове, пламъците им по-високи от фургоните. Друг фургон стоеше настрана опожарен.
Под импровизиран навес от камъни и дървесни трупи стояха два товарни коня с провиснали унило глави. Кози и няколко овце се мотаеха из лагера.
Войниците бяха обградили мястото. Тук-там се валяха трупове с окъсани дрехи и кожени шуби. Живите не изглеждаха много по-добре. Обитателите на лагера бяха измъкнати от фургоните и палатките си.
В другия край на лагера се чуха викове — войници изкарваха последните цигани. Залп от автоматична стрелба. „Калашников“. Юри плъзна поглед по окаяното множество. Някои от жените се бяха свлекли на колене и плачеха. Смуглите мъже гледаха отровно нападателите. Повечето бяха ранени — някои кървяха от огнестрелни рани, други бяха със счупена ръка или крак.
— Къде са децата? — попита Юри.
Отговорът дойде от другата му страна, ясен и звънък като леда по тези високи земи.
— Барикадирани в църквата.
Юри се обърна към говорещия — капитан Савина Мартова, разведчикът на мисията, потънала в черен шинел. Тъмната й коса се сливаше с кожата от руски вълк по ръба на качулката.
Вдигна ръка към кулата, която се издигаше отвъд фургоните и палатките. Това като че ли беше единствената масивна сграда тук. Изградена изцяло от местен камък, църквата се сливаше с канарите наоколо.
— Когато пристигнахме, вече бяха там — допълни Савина.
Добрицки кимна.
— Сигурно са чули рева на мотоциклетите.
Савина срещна погледа на Юри. Утринната светлина затанцува в зелените й очи. Тя май не беше съгласна с лейтенанта. Именно Савина беше донесла научната документация в института на Юри — тетрадки и хартиени рула от Аушвиц-Биркенау, сред които дневниците на д-р Йозеф Менгеле, „Ангелът на смъртта“ на концентрационния лагер.
Не един и два пъти Юри се будеше потънал в студена пот след като изчете материалите. Всеизвестно беше, че д-р Менгеле е провеждал всякакви ужасни експерименти със затворниците, но явно е бил особено пристрастен към циганите и най-вече към техните деца. Подкупвал ги с бонбони и шоколади, поощрявал ги да му викат „чичко Пепе“. И всичко това, за да спечели доверието им. Накрая всички те били убити… но преди това Менгеле открил две специални близначки, две уникални деца от цигански произход.
Еднолични момичета. Саша и Мена.
Юри беше изчел записките му със смесени чувства — на възхищение и ужас.
А бележките на Менгеле за забележителните близначки бяха повече от подробни — възраст, семейна
