непредвидената телевизионна изява на откачения руски сенатор. Лека-полека речите се възобновиха.
Зад трибуните и сцената, арката все така бавно поглъщаше реактора.
Грей намали скоростта. Все още не беше решил — към трибуните ли да продължи, или към реактора? Замисли се за протеста на сенатора, драматичен от началото до края си. Всичко беше майсторски режисирано. Очевидно целта беше да се създаде благовиден предлог, под който сенаторът да не присъства на събитието, да бъде отведен. Къде обаче? Едва ли би оставил тази подробност на случайността. Не би рискувал собствената си безопасност. Който и да го беше смъкнал от сцената, несъмнено работеше за него и го бе отвел на сигурно място.
Оттатък шумната група на телевизионните ванове един зелен военен джип се отдалечаваше с висока скорост. Движеше се по черен път, успореден на високите по два метра и половина релси на гигантската арка. Отъпканите коловози се отклоняваха от реактора, завивайки в широка дъга към дъното на комплекса.
На задната седалка имаше човек с костюм.
Николай.
Грей погледна нагоре. Ослепителната стоманена конструкция вече беше покрила наполовина черния корпус на саркофага. Още петнайсетина минути и щеше да го погълне изцяло. Трибуните бяха на четиристотин метра от реактора.
Трябваше да реши най-после.
Представи си Николай Солоков, седнал зад бюрото в охранителната будка по време на разпита. От кройката на дрехите си до подбора на изразни средства той беше човек арогантен и самоуверен, човек с его, което можеше да се равнява единствено с нуждата му да контролира всичко около себе си. Опасен коктейл, който се излъчваше от него на вълни.
Николай несъмнено би искал да види онова, което щеше да последва.
Тогава защо се криеше зад реактора?
Освен ако…
Грей насочи мотоциклета встрани от прясно асфалтирания път и пое през полето, право към края на релсите с намерение да пресрещне джипа там.
— Пиърс! — изкрещя Ковалски. — Къде отиваме?
— Да спасим президента.
— Но трибуните са натам! — Ковалски посочи в обратната посока.
Грей не си направи труда да му отговори, зает да направлява мотоциклета през неравния терен. Ковалски стискаше здраво страничните дръжки на коша. Грей даде още газ с риск да обърне машината в някоя по-голяма бабуна. Кал и трева хвърчаха зад мотоциклета.
Пред тях джипът летеше успоредно на четиристотинте метра релсов път. Вече беше почти в края на паралелния участък. А Грей — на цяло футболно игрище разстояние от черния път. Ако успееше, щеше да е на косъм.
На всичкото отгоре ги бяха забелязали.
Някой сочеше към мотоциклета им. От разстояние двамата с Ковалски сигурно приличаха на руски войници, решили да си организират оф-роуд приключение. Кратко объркване в джипа, на друго не можела да се надяват.
— Ковалски?
— Какво?
— Ще можеш ли да уцелиш някоя от задните им гуми, когато навлязат в завоя?
— Ти да не си луд? — възкликна мъжагата, гласът му беше накъсан от тракане на зъби. В коша друсането явно се усещаше доста по-силно.
— Дръж се.
Грей зави и изведе мотоциклета на суха пясъчна ивица. Дъждовете бяха отмили горния слой на почвата и теренът тук беше значително по-равен и гладък.
— Стреляй! — извика той на Ковалски.
Едрият мъж вече беше освободил карабината си. Надигна се, запъна крака и гръб в ограничителите на коша и вдигна пушката на рамо. Грей го чу да мърка на оръжието:
— Хайде, татьовото, дай да не се излагаме.
Джипът беше стигнал края на релсите. Преди острия завой намали, но въпреки това едва не излетя от пътя.
Грей чу двоен пукот откъм коша. Руската AN-94 изстрелваше по два патрона с всяко натискане на спусъка. След част от секундата джипът внезапно се завъртя — шофьорът бе загубил контрол над машината, лявата задна гума димеше, раздрана на парцали. Джипът се хлъзна встрани и се натресе в бетонен стълб в края на релсите.
Ковалски извика възторжено и погали оръжието.
— Благодаря ти, миличко!
По-нататъшните му хвалебствени излияния бяха прекъснати без време, когато мотоциклетът стигна края на пясъчната ивица и отново пое по неравен терен. С хвърчащи изпод гумите камъчета, машината им се стрелна напред и след секунди излезе на пътя.
Руският джип не беше помръднал след сблъсъка едната му страна бе хлътнала, смазвайки до смърт войника на седалката до шофьора. Останалите трима бяха избягали от катастрофиралата кола към лабиринта от бетонни заграждения и ниски метални бараки, които изпълваха пространството между двете релси.
Грей тъкмо бе взел завоя, когато откъм трибуните долетя вълна от силни ръкопляскания и възторжени викове. Церемонията наближаваше своята кулминация. Шумът беше толкова силен, че изстрелите почти се загубиха в него. Предната гума на мотоциклета се пръсна, но Грей беше очаквал атаката и предвидливо бе насочил машината така, че катастрофиралият джип да остане между тях и бегълците. Наби спирачка и скочи от мотоциклета.
Ковалски се измъкна от коша и двамата клекнаха зад джипа.
Още куршуми рикошираха от смазаната машина.
Грей надникна иззад задната броня. Мерна човек в костюм да се отдалечава на бегом между масивните релси от бетон и стомана, които се издигаха от двете страни — почти на три метра височина.
Николай Солоков тичаше като спринтьор на триста метра — в случая те го водеха до задния край на плъзгащата се арка. Грей се опита да стреля по него, но в бронята на джипа се заби куршум, на сантиметри от ухото му. Преди да се дръпне, зърна димящ пистолет в ръцете на чернокоса жена.
Елена.
Грей се скри зад джипа, като псуваше наум.
Ковалски извика — куршум беше одраскал рамото му. Жената и войникът ги бяха хванали в капан. Грей си погледна часовника. Десет минути.
Николай чу стрелбата зад себе си. Инстинктите го пришпорваха да затича още по-бързо по пистата между издигнатите релси, но беше изкълчил левия си глезен при катастрофата. Не му оставаше друго, освен да разчита на Елена.
Двама работници вървяха зад плъзгащия се стоманен бункер. Масивната конструкция се придвижваше бавно по релсите с трийсетина сантиметра в минута, теглена от тежки хидравлични влекачи.
Сервизен люк с размерите на гаражна врата осигуряваше достъп до вътрешността на хангара. Той беше и основната причина Николай да се отдели от другите. Не можеше да стои пред отворената врата, когато операция „Уран“ започнеше.
Закуцука възможно най-бързо по настланата с пресован чакъл писта между релсите. Трябваше да мине през люка, да прекоси вътрешността на хангара и да излезе от другата му страна преди запечатването.
Дори той не можеше да спре операция „Уран“.
Можеше само да се махне от пътя й.
Планът беше формулиран още през хиляда деветстотин деветдесет и девета, когато започна проектът по изграждането на новия саркофаг, който да стабилизира и покрие стария. Инженерните проучвания отдавна показваха, че старата крипта може да се срине всеки момент, оставяйки на открито двеста тона
