Радиоактивен уран. Части от стария саркофаг вече се ронеха. В корпуса му се бяха образували миниатюрни пукнатини и дупчици. Затова първата фаза на проекта предвиждаше стабилизирането на старата крипта — запечатване на пробойните, укрепване на носещите колони и обезопасяване на вентилационна та кула. Всичко това беше направено, докато масивната арка на новото убежище се строеше на четиристотин метра от мястото на укрепителните работи.
Въпросните ремонтни дейности приключиха още през деветдесет и девета, както и други неща покрай тях, тайни неща. След разпадането на Съветския съюз корупция обхвана всички нива на държавата. Срещу сравнително скромна сума в новите укрепващи колони бяха поставени четири взривителни заряда. Заряди, които бяха кротували до вчера. Снощи един от хората на Николай беше пратил сигнал, който да активира таймерите на детонаторите, така че взривовете да съвпаднат по време с края на церемонията — с мига, в който новият саркофаг ще покрие докрай стария. Нямаше начин таймерите да бъдат спрени.
Точно две минути преди хангарът да бъде запечатан, бомбите щяха да се взривят. Никой нямаше да ги чуе дори. Щеше да се разнесе само трясъкът на бетон, а после от корпуса на стария саркофаг щеше да се срине цял участък — онзи, който гледаше към трибуните. В продължение на цели две минути трибуните щяха да се къпят в огромни количества радиация преди убежището да измине последните сантиметри до бетонната стена зад саркофага и да се самозапечата окончателно. Облъчването нямаше да е достатъчно, за да предизвика смърт на място. Всъщност присъстващите нямаше да почувстват нищо особено. Но за тези две минути всички наоколо щяха да получат смъртоносна доза радиация.
И до няколко седмици щяха да са мъртви.
Сред тях президентът и министър-председателят на Русия и чуждестранни политици от най-висок ранг — от Европейския съюз, от Северна и Южна Америка. При успех мисията на Николай щеше да хвърли в хаос правителствата на водещите държави по света, а когато радиационната зараза на другата операция — тази, която майка му ръководеше от Челябинск 88, придобиеше глобални размери, светът щеше да изпита остра нужда от силен глас, от човек, който отдавна е предупреждавал за опасността от точно такава катастрофа, но не е имало кой да го чуе.
И хората щяха да се обърнат към единствения оцелял от операция „Уран“.
А през идните месеци — с помощта на тайната си секта от саванти — Николай щеше да демонстрира забележителна далновидност и безпогрешна интуиция.
И от руините на предстоящата катастрофа бързо щеше да се издигне до върховете на властта в Русия, а оттам влиянието му щеше да се разпростре върху целия свят. Руската империя щеше да се въздигне от радиоактивната пепел и да поведе света в нова посока.
Именно тази мисъл го тласкаше напред сега.
Докуцука до двамата мъже, които вървяха след стоманената арка. Извади пистолет от джоба си. Два изстрела в главата. Почти от упор. Работниците се свлякоха върху чакъла. Наличието на очевидци беше недопустимо.
Николай се вмъкна в отворения сервизен люк в задната стена на хангара. Стъпките му ехтяха в тунела — стоманените стени на убежището бяха дебели дванайсет метра и люкът беше по-скоро тунел през метала.
След десетина крачки Николай се озова в сърцето на арката.
Въпреки отчаянието си той зяпна невярващо, изумен от размерите на това затворено пространство. Стоманената арка се издигаше на сто метра над него и беше два пъти и половина по-широка. Не съществуваше дума, която да опише великанските й размери. Като звезди в нощно небе, стотици лампи осветяваха неизбродната сърцевина, монтирани по протежение на стоманеното скеле, което обточваше вътрешността на арката. Лабиринт от жълти релси кръстосваше тавана високо горе. Гигантски роботизирани кранове чакаха неподвижни, готови да разрушат стария саркофаг. Гигантски куки с размерите на корабни котви и тежки стоманени щипци висяха от водачи прикрепени към релсите.
Николай се отърси от мига на благоговение и побърза да натисне големия червен бутон, който затваряше сервизния люк. Отворът зад него започна да се затваря, капакът се спускаше бавно, задвижван от сложна хидравлична система.
Според първоначалния план двамата с Елена трябваше да се скрият в контролен павилион навън. Павилионът, от който се насочваха дистанционно крановете и водачите във вътрешността на хангара, се намираше близо до срещуположния спрямо експлозивите край на арката и имаше дебела оловна обшивка, която да защити техниците от евентуално изтичане на радиация. А и отдалечеността му от мястото на взривовете щеше да намали допълнително опасността за него и Елена.
Николай трябваше да стигне до този павилион, а трябваше и да защити някак Елена, която бе останала на открито в края на релсите. Макар и извън обсега на пряката радиационна вълна, тя можеше да попадне в разсеяното лъчение, проникващо през отворения сервизен люк. Дозата едва ли щеше да я убие, но можеше да навреди сериозно на способността й да роди здрави деца.
Така че Николай затвори люка, за да защити бъдещото си генетично наследство. Трябваше да си признае обаче, че решението му беше продиктувано и от друг фактор — жената не му беше безразлична. Майка му би сметнала подобни нежни чувства за проява на слабост, но той не можеше да отрече гласа на сърцето си.
Затвори шлюза след себе си и продължи напред.
— Елена! — извика Грей иззад джипа. — Трябва да ни помогнеш!
Отговор не последва. Поне не от Елена.
— Пиърс, с приказки няма да се измъкнеш от тия говна, уверявам те — каза Ковалски, който клечеше на няколко крачки от него. Кръв сълзеше от плитката рана на рамото му и избиваше през материята на якето. — Оная кучка е луда. Само не разбирам защо на най-добрите стрелци непременно трябва да им хлопа дъската.
— Не мисля, че е луда — измърмори Грей. Поне се надяваше да не е.
Не му беше убягнала реакцията й при новината, че Саша е биологично дете на Николай. Реакция, в която се преплитаха шок и искрена загриженост. Имаше някаква връзка между Елена и момичето, нещо по- силно от обичайната привързаност между хора с еднаква съдба.
Не му оставаше друго, освен да разчита, че е прав.
— Саша дойде при мен! — извика Грей. — Сама ме намери. Не случайно ни прати тук.
Мълчанието се проточи. А после Елена най-после проговори:
— Как? Как по-точно ви е насочила Саша?
Изпитваше го.
Грей си пое дълбоко дъх. Вдигна пушката си във въздуха и я хвърли настрани.
— Пиърс… — изръмжа Ковалски. — Ако си мислиш, че ще си хвърля пушкалото, значи си луд колкото нея.
Грей се изправи.
Видя как пушката на руския войник се обръща към него. За щастие Елена също стана, извика нещо и го спря, преди да е натиснал спусъка. Явно Грей я беше заинтригувал достатъчно с думите си за Саша. От другата страна на пътя Елена и войникът се бяха окопали зад истинска крепост от бетонни стълбове Тя държеше пистолета си насочен към него.
Грей отговори на зададения преди малко въпрос:
— Как ни е насочила Саша? С рисунки. Най-напред доведе циганите до прага ми. После нарисува картина на Тадж Махал, която ни заведе в Индия. Там открихме истинското ви наследство и история. Сама се запитай защо. Саша е специална, нали така?
Елена само го гледаше с непроницаемите си тъмни очи.
Грей прие това за потвърждение и продължи нататък с надежда жената да чуе истината в думите му.
— Защо ни прати в Индия? Защо изобщо ни забърка в тази история? И защо сега? Трябва да има причина. Според мен Саша — съзнателно или не — се опитва да спре онова, което вие сте замислили.
Елена продължаваше да не реагира на думите му, но пък Грей още беше жив, така че…
— Саша ни тласна по пътя, който ни отведе до вашите корени — от Делфийския оракул през циганските кланове, та до ден днешен. Мисля, че кръвната ви линия не е възникнала току-така, без причина. Може би
