— Не! — извика Николай.
Грей си даде сметка, че истерията в гласа на другия мъж има двойно основание — страх, че прозорецът за бягство се стеснява още повече, и смесица от гняв и неверие, защото ако хангарът се запечаташе по- рано от предвиденото, плановете му отиваха по дяволите.
— Тръгвай! — каза Грей, насочил пистолета си към руснака.
Николай свали протегнатите си ръце… и Грей видя онова, което досега беше останало скрито зад купчината стоманени греди заедно с едната ръка на сенатора.
Втори пистолет.
Който се насочи към корема му и гръмна.
Той съумя да се извие странично, но куршумът все пак прогори ивица напреко на стомаха му. Насочи оръжието си и стреля. Уви, мерникът му се беше изместил от неочакваното нападение и куршумът рикошира в пода. Още по-лошо, затворът на пистолета му се отвори автоматично.
Празен.
Същото не можеше да се каже за оръжието на Николай.
Руснакът насочи пистолета си към Грей.
Съсредоточен в непосредствените си действия, Николай не забеляза движението по тавана на дъговидния хангар. Масивен жълт плъзгач се придвижи над тях и пусна огромната си кука.
Свистенето от полета й надолу най-сетне привлече вниманието на Николай. Той вдигна очи миг преди тежката стоманена кука, голяма колкото корабна котва, да се стовари върху купчината греди до него. Понечи да отскочи встрани, но сблъсъкът беше толкова силен, че половината греди се сринаха и затиснаха краката му.
Пистолетът му се хързулна по бетонния под.
— Помогни ми! — изпъшка той, отчаян, паникьосан.
Нямаше време.
Стесняващата се пролука между стоманената арка и бетонната стена беше не повече от петдесетина сантиметра широка. Грей прескочи сриналата се купчина греди и хукна към изхода.
Беше на крачка от слънчевия процеп, когато Николай изкрещя зад него:
— Не си спечелил, сволоч нещастна! Тепърва ще умрат милиони!
Грей нямаше време да го разпитва. Напъха се в процепа и продължи да се промушва трескаво през десетината и повече метра тунел — бетон от едната му страна, плътна стомана от другата. Изви се странично, но тунелът сякаш нямаше край, стените го притискаха, решени да го смажат помежду си.
Той си пое дълбоко въздух за последно, а после го издиша докрай, за да смали обема на гръдния си кош. Промуши се през последните метър-два, измъкна се навън, пое жадно въздух и се срина на ръце и колене.
Все едно се беше родил за втори път.
С периферното се зрение видя как някой се мушва в процепа, от който той току-що се беше измъкнал.
Обърна се и извика ужасено:
— Елена! Недей! Няма да успееш!
Скочи на крака и се хвърли след нея, но тя вече се беше навряла дълбоко в пролуката, по-навътре, отколкото можеше да стигне той. Движеше се бързо тънкото й тяло се отдалечаваше все повече и повече.
Грей се надяваше да стигне невредима до другия край на прохода, макар че и там я чакаше сигурна смърт. И едва сега забеляза размазаната ивица кръв по стоманената стена на стесняващата се пролука.
Някой изръмжа зад него. Ковалски.
— Къде е Елена?
Грей се взираше напрегнато в пролуката, докато не видя жената да се изхлузва от другия й край. После поклати глава.
Ковалски местеше глуповато поглед по гигантската снага на хангара.
— Заряза ме там. След като пусна котвата върху тъпото копеле. Рече, че идвала да помогне.
Грей се извърна.
— Сигурно точно това е имала предвид.
Николай лежеше по гръб, краката му бяха смазани под половин тон стоманени греди. През мъглата на болката чу нечии стъпки да бързат към нето. Обърна глава и видя Елена.
Очите му се присвиха от болка, по-силна от тази в натрошените кости.
— О, милая моя, какво правиш тук?
Тя се отпусна на пода до него. Ризата й беше напоена с кръв.
— Любов моя… — прошепна той с болка и загриженост едновременно. Вдигна ръка и тя се сгуши в прегръдките му. Той я притисна към гърдите си и я залюля нежно, докато последните слънчеви лъчи се стапяха.
Оглушително стържене на стомана в бетон оповести запечатването на арката като финален акорд на погребален марш. Секунда-две по-късно се чу взрив и громолене — далечната страна на стария саркофаг се беше сринала. Запалителните заряди бяха изпълнили задачата си, но убежището вече се беше затворило, спасявайки живота на хората отвън.
Николай обаче не беше сред късметлиите.
Той вдигна поглед към осветения купол. Вътрешните повърхности на хангара бяха покрити с дебел слой поликарбонат, който да отрази радиацията й да намали допълнително пропускливостта на стоманата.
Не че имаше значение, но вдигна капачето на дозиметърната значка, закачена за джобчето на сакото му. Сутринта повърхността й беше бяла. Сега беше черна като катран.
Пусна капачето и посегна да прегърне Елена и с другата си ръка.
— Защо? — попита.
Много въпроси се съдържаха в тази едничка дума. Защо го беше предала Елена? Тя трябва да е била — това беше единственото логично обяснение. И защо се беше върнала при него?
Елена не отговори. Той надигна глава и видя стъкления блясък на очите й.
Мъртва.
Както и той всъщност.
Жив мъртвец.
Знаеше какъв край го очаква. Проучил беше основно пораженията, които радиационното облъчване нанасяше върху човешкия организъм — от професионален интерес. Смъртта му щеше да е не само мъчителна, но и унизителна.
Притисна Елена по-близо до себе си и усети как от ръката й се изхлузва нещо и пада на бедрото му. Пресегна се и стисна последния й подарък.
Пистолетът му.
Явно го беше взела от пода.
Затова беше дошла.
Да се сбогува и да му предложи алтернативен изход, начин да избяга заедно с нея.
Той се сгуши в Елена и целуна за последно студените й устни.
— Ти мое солнишко…
И тя наистина беше неговото слънчице.
Притисна я до себе си, после вдигна пистолета към устните си.
И избяга.
19.
