Преметнал пушката през рамо, Монк изкатери последния стръмен и остър завой на пътя. Право пред него минният комплекс клечеше пред гранитна скална стена. Ламаринените бараки и старият генератор отдавна бяха ръждясали. От покривите висеше ръжда на парцали, прозорците бяха изпочупени или заковани с дъски, навсякъде се валяха ръждясали инструменти — лопати, кирки, колички, повечето корозирали до неузнаваемост.
Покрай скалната стена се редяха високи купчини натрошен камънак. Сред купчините се издигаше сервизната кула с товарачните си стрели и рамена, макарите и асансьорните клетки за издигане и товарене на рудата.
Монк куцукаше, щадейки превързания си набързо крак, и се чудеше откъде знае толкова много за минното дело. Дали пък семейството му не се е занимавало със…
В главата му изведнъж избухна калейдоскоп от образи: възрастен мъж в работен комбинезон, целият покрит с прах… същият мъж в ковчег… някаква жена плаче…
Болка като от електрически удар сложи край на шеметния прилив от спомени.
Той примижа и поведе децата и Марта през лабиринта от конвейерни ленти, стари вагонетки и отпадъчни шахти. Чифт релси водеше към зейнал отвор в скалната стена. Главният вход на мината, целта на тяхното изпълнено с премеждия пътуване.
Монк хвърли поглед през рамо.
Езерото Карачей синееше в ниското. Монк се опита да прецени размерите му — на места три километра широко в тази си част и поне три пъти по-дълго. Плъзна поглед по гористите възвишения от другата му страна — някъде там беше започнало пътешествието им.
— Трябва да побързаме — напомни му Константин.
Монк кимна. Константин вървеше между двете по-малки деца, Марта се влачеше след тях. Той ги поведе към отвора.
Наближиха и пред тях се разкри нов проблем. Голяма дървена бариера, стъкмена от свързани с хоросан дървени трупи, преграждаше входа на шахтата от пода до тавана.
По състоянието на външните сгради и съоръжения личеше, че никой не е стъпвал тук от години. Само че пред дървената бариера имаше купчинка фасове и празни бутилки от водка. Скорошни следи от ботуши бяха разровили песъчливата земя. Мината долу явно не беше толкова изоставена, колкото изглеждаше на пръв поглед. Някой беше идвал тук, при това скоро.
Монк погледна зад себе си. Не видя скорошни следи от гуми, така че който и да е бил тук, явно си беше тръгнал по друг начин. Константин вече му беше обяснил как.
Подземен релсов път минавал под езерото от недрата на миньорски комплекс 337 до Челябинск 88. И онези, които имали работа в мината, обикновено излизали от другата страна.
Монк се надяваше, че никой не очаква посетители през задния вход.
Приближи се до стоманената врата, вградена в бариерата.
— И какво да правим? — попита той. — Да почукаме?
Константин се намръщи и застана пред вратата.
Вдигна резето и бутна. Вратата се отвори свободно. Монк свали бързо пушката от рамото си и я насочи към отвора.
— Друг път предупреждавай, преди да правиш такива работи! — прошепна той.
— Тук не идва никой — каза Константин. — Много е опасно. Затова и не заключват. Входът е задънен, за да не влизат мечки и вълци.
— Както и някой и друг заблудил се тигър — измърмори под нос Монк.
Константин свали раницата си, отвори я и измъкна единственото им фенерче. Даде го на Монк, който преметна отново пушката на рамото си.
Привел глава под ниския горен праг на вратата, Монк пристъпи в главния тунел на мината и включи фенерчето. Тежки дървени греди поддържаха стените и тавана на дългия пробив в планинските недра. Стоманените релси се губеха в далечината, отвъд обсега на светлия лъч. Близо да бариерата две стари вагонетки клечаха на релсите.
Обхождайки с лъча стените, Монк различи отвори на разклонения. Сигурно целият скален масив околовръст беше надупчен от малки и големи шахти. Нищо чудно, че миньорите, които се трудеха сега в подземния лабиринт, излизаха от време на време да подишат чист въздух на слънце, пък било то и в сянката на отровното езеро.
Тръгнаха напред и Монк попита:
— И сега накъде?
Константин мълчеше.
Монк се обърна към него.
Момчето сви рамене.
— Не знам. Знам само, че е някъде долу.
Монк въздъхна. Е, и това беше някаква посока. С фенерчето в ръка, той пое надолу в мрака.
Толкова много усмихнати лица, помисли си Савина. По-големите деца бъбреха развълнувано, а по- малките тичаха насам-натам в несъзнателен опит да се освободят от излишната нервна енергия. Съвсем различни от най-малките — онези под петгодишна възраст, които още си нямаха импланти и стояха тихи и отнесени като учебникарски пример за различните степени на нелекуван аутизъм. „Бебетата“ седяха мълчаливо и зяпаха втренчено, измъчвани от различни по естество и интензитет тикове.
Четирима учители се мъчеха да организират шейсетината си повереници.
— Не се отделяйте от групите си!
Влакът чакаше от другата страна на подсилените врати в дъното на Челябинск 88. Чакаше, за да отведе децата на кратко развлекателно пътуване. От време на време им позволяваха това разнообразие, но този път пътуването щеше да е еднопосочно. Влакът нямаше да се върне — последната му спирка щеше да е в сърцето на операция „Сатурн“.
Зад Савина старите работнически общежития от съветско време се взираха в децата с кухите си очи. Учителите също изглеждаха измъчени въпреки бодрите си гласове и окуражителни думи.
— Всички ли си взехте лекарството? — извика една жена с вид на матрона.
Лекарството беше седатив, комбиниран с радиочувствително съединение. Колкото и да бяха превъзбудени сега, само след час децата щяха да се унесат в дисасоциативна дрямка. Така щеше да се избегне врявата когато зарядите в другия край на тунела избухнеха, отбелязвайки началото на операция „Сатурн“. Първият излив на езерна вода в тунела и придружаващото го лъчение щяха да трансформират радиочувствителното вещество в кръвообращението на децата в смъртоносен невротоксин, който да ги убие моментално.
Бяха обмисляли варианта дали да не ги евтаназират със смъртоносна инжекция, но така убийството би придобило твърде личен характер, непосилен и за най-професионалното отношение. Да не говорим, че след това всичките малки трупчета трябваше да бъдат натоварени и транспортирани до ядрото на операция „Сатурн“. Идеята беше натрупващата се със седмици радиация — докато езерото се изпразни — да унищожи труповете й да денатурира ДНК-то им до степен на неразпознаваемост. Не че някой би посмял да стигне до тях, разбира се. Радиационните нива в тунела щяха да бъдат толкова високи, че поне десет години би било невъзможно да се влезе в него.
Така че накрая стигнаха до този план, който по всеобщо мнение беше ефикасен, милостив и осигуряваше на децата едно последно приятно преживяване.
Въпреки това Савина стоеше с ръце на гърба, стиснала пръсти до побеляване — иначе току-виж хукне да сваля децата от влака.
Но десет беше спасила.
И трябваше да си го напомня постоянно за утеха.
Десетте най-добри.
Те бяха останали в общежитието зад нея, където се намираше и контролният център на операция „Сатурн“. След като приключеха тук, щяха да отведат десетте омеги в новия комплекс — в Москва. Време беше проектът да напусне подземния мрак и да излезе на светло.
Проектът, който Савина щеше да остави като наследство след себе си.
