Това, естествено, си имаше цена.
Смях и весели подвиквания съпровождаха последните деца. Спореха кой да се вози в откритите вагонетки и кой да е в първия и последния вагон. Само две-три от по-големите се чудеха на глас защо никой от възрастните няма да тръгне с тях, но дори и те звучаха по-скоро развълнувано, отколкото тревожно.
Когато и последните деца се качиха, влакът изсъска, хидравличните спирачки въздъхнаха и композицията навлезе с електрически пукот в тунела. Смях и викове се понесоха на вълни към изпращачите. След миг бронираните врати се затвориха бавно и от щастливите гласове остана само спомен.
Четиримата учители си тръгнаха. Мълчаливо. Не се поглеждаха дори. Само една пълна жена с престилка до глезените вдигна утешително ръка на минаване покрай Савина, но после побърза да я свали, явно решила, че идеята не е добра.
— Не беше нужно да идваш — измърмори жената.
Савина й обърна мълчаливо гръб, защото нямаше вяра на гласа си.
„Напротив… трябваше да дойда“.
Грей седеше отзад в лимузината. Зад волана беше Росауро, Лука седеше до нея. Изхвърчаха покрай първото КПП на излизане от града. Чернобилската забранена зона се простираше в радиус от трийсет километра около атомния комплекс и имаше два контролно-пропускателни пункта — един на десетия и още един на трийсетия километър.
Грей искаше да преминат втората бариера преди някой да е усетил, че има проблем с реактора. Скоро щяха да открият труповете и целият град щеше да бъде поставен под блокада.
По-рано, докато с Ковалски се връщаха през полето към Припят, Грей се беше обадил на Росауро по уоки-токито, което му беше дал Мастерсън. Росауро му докладва, че не е успяла да се свърже с командването на Сигма. Той я инструктира да продължи с опитите си. Докато се върнат при хотела, комуникационните линии с Вашингтон вече се бяха възстановили. Росауро си бе присвоила една от лимузините. Както и мобилния телефон на шофьора.
Сега Грей стискаше апарата и чакаше обаждане от директор Кроу. Пейнтър си имаше предостатъчно грижи във Вашингтон, но поне Мейпълторп беше извън сметките и нищо не заплашваше Саша.
Ковалски и Елизабет седяха до него на задната седалка. Партньорът му се беше съблякъл до кръста и Елизабет почистваше огнестрелната рана на рамото му.
— Стига си се въртял!
— Ами боли ме бе.
— Това е само йод, за Бога.
— Е, и? Щипе та се къса, мама му…
Млъкна насред ругатнята под смръщения поглед на Елизабет.
Грей трябваше да му го признае. Ако не беше той, сега щеше да лежи мъртъв в хангара. Вярно, че Елена беше насочила и пуснала половинтонната стоманена кука, но именно Ковалски бе забелязал навреме опасността и така му беше спасил кожата.
Не че тя беше преминала.
Грей се обърна и плъзна поглед по релефа на меките възвишения, изпъстрени с брезови горички. Пулсът му още беше ускорен. В главата му се блъскаха стотици различни сценарии. Добре беше, че се отдалечаваха от Чернобил, лошо беше, че не знаеше накъде са тръгнали.
Последните думи на Николай не му даваха мира:
„Не си спечелил… тепърва ще умрат милиони“.
Какво беше имал предвид? Явно не ставаше въпрос за празна заплаха, това поне беше сигурно. Още нещо предстоеше да се случи. Дори името, което Николай беше избрал за операцията си, глождеше Грей от самото начало. Операция „Уран“. Име, останало в историята покрай съветската победа над германците през Втората световна. Но победата им не беше извоювана благодарение само на тази операция, а чрез съвършено приведен в изпълнение тандем от военни стратегии. Тандем от две операции — „Уран“ и малко след нея „Сатурн“.
Грей подозираше, че именно за това беше намекнал Николай, докато той бягаше от хангара. Насрочена беше втора операция, но къде и от какво естество?
Телефонът най-после иззвъня.
Грей отвори капачето и вдигна апарата до ухото си.
— Директор Кроу?
— Как се справяте? — попита Пейнтър.
— Добре, предвид обстоятелствата.
— Уредил съм ви транспорт. На няколко километра извън забранената зона има частна писта, където са кацнали самолетите на високопоставените гости, пристигнали за церемонията. От британското разузнаване предложиха да използваме един от техните самолети. Явно им се ще да компенсират отчасти грешката си с Мастерсън — ако бяха обърнали повече внимание на информацията, която им е свел… Както и да е. Между другото, вече вдигнах тревога. Вестта за неуспешната атака при Чернобил се разнася като горски пожар по разузнавателните канали. От съображения за сигурност вече организират евакуация, но поне засега вие имате преднина пред хаоса.
— Добре — каза Грей, давайки си сметка, че спокойният глас на директора е обрал най-лошата част от тревогите му. Хубаво беше да знае, че не е сам в кашата.
— Изглежда доста ти се е струпало днес, командире.
— Както и на теб… Но според мен това не е краят.
— В какъв смисъл?
Грей му обясни накратко за казаното от сенатора и за собствените си подозрения.
— Задръж така — прекъсна го Пейнтър. — Кат Брайънт и Малкълм Дженингс са при мен. Пускам те на високоговорител.
Грей повтори и продължи нататък, излагайки теорията си за втора операция, която ще причини много повече жертви.
Ковалски го слушаше напрегнато, докато Елизабет превързваше раната му.
— Кажи им за челиците — повиши глас той.
Грей го изгледа смръщено. На път към хангара Елена се опитала да предупреди Ковалски за нещо, преди да се мушне в пролуката между стените, но бившият моряк очевидно не я беше разбрал.
— Сещаш се — настоя Ковалски. — За осемдесет и осемте челяци.
Гласът на Кат се чу слабо от телефона:
— Какво каза той?
— Едва ли е разбрал пра…
— „Челя-инс“ ли каза?
— Не бе, челяци! Като чиляк, ама в множествено число и малко завъртяно.
Ковалски кимна доволно. Грей поклати мислено глава. Не можеше да повярва, че води този разговор.
Настъпи кратко объркване, докато Пейнтър, Кат и Малкълм обсъждаха нещо в другия край на линията. Грей не схвана всичко. Чу Кат да казва нещо за числото осемдесет осем, изписано с кръв.
Гласът на Малкълм се чу по-силно. Звучеше развълнуван, насочен към Грей и Кат едновременно:
— Възможно ли е и двамата да сте чули думата „Челябинск“?
— Челябинск? — попита Грей на глас.
Ковалски подскочи на седалката и закима трескаво с глава.
Грей завъртя очи.
— Възможно било.
Кат потвърди на свой ред.
Малкълм заговори бързо, което при него беше знак за силно вълнение:
— Попаднах на това име, но покрай хаоса тук не му обърнах внимание.
