— Казвай — подкани го Пейнтър.
— Ами, тялото на д-р Полк. Радиационната сигнатура на пробите от белите му дробове съвпадаше със специфичното изотопно съдържание на урана и плутония, използвани в Чернобил. Но както вече знаете, следващите тестове не бяха толкова убедителни и ме накараха да се усъмня в първоначалната си преценка. Данните бяха странни, сякаш професорът е получил облъчване от няколко източника на радиация, макар най-силният да си оставаше горивната смес от Чернобил.
— Накъде биеш с всичко това? — попита Кат.
— Пуснах резултатите на д-р Полк в базата данни на Международната агенция за атомна енергия и оттам изскочи съвпадението със сигнатурата на Чернобил. Но има едно място в света, което е толкова замърсено, че дори не може да му се определи сигнатура. И това място е Челябинск. Намира се в централна Русия. Най-големите уранови мини и производство на плутоний по съветско време били съсредоточени именно в този район на Урал. В продължение на пет десетилетия районът бил под най-строга охрана, забранена зона от най-забранените. Ограниченията били вдигнати едва преди две години. — Тук Малкълм замълча за повече драматизъм. — Именно в Челябинск било добивано и съхранявано горивото за чернобилската атомна централа. Грей изправи гръб.
— И смяташ, че там е бил облъчен д-р Полк? Не при самия реактор, а на мястото, където се е произвеждало горивото? В Челябинск?
— Да. А и този номер, осемдесет и осем. Съветите построили неизвестен брой подземни миньорски градчета в Урал. Вместо с имена тези градчета били известни според пощенския си код. Челябинск четиридесет, Челябинск седемдесет и пет.
„И Челябинск 88“.
Пулсът на Грей отново се ускори. Вече знаеше къде трябва да отидат. Разполагаше дори с пощенския код на мястото.
Пейнтър също го беше разбрал.
— Ще уведомя британското разузнаване, че дестинацията на полета ти се променя. Смятам, че за малко повече от час ще успеят да ви доставят в Урал.
Грей искрено се надяваше, че времето ще им стигне.
„Милиони ще умрат“.
Междувременно лимузината беше стигнала до второто КПП. Докато един отегчен на вид войник им махаше да продължават, Пейнтър каза по телефона:
— Уви, за толкова кратко време няма как да ти осигуря наземно подкрепление на мястото, командире.
И докато лимузината напускаше забранената зона, Грей каза:
— Мисля, че въпросът ни така или иначе е на път да се уреди, шефе.
От двете страни на шосето, в плитките канавки и заравнени отбивки, бяха паркирали камиони. Поне десетина на брой, всичките стари модели. В каросериите и претъпканите кабини седяха мъже.
На предната седалка Лука се наведе към Росауро и заговори бързо. Тя намали скоростта, а Лука се показа през прозореца и махна с ръка.
Жестът беше повече от ясен.
„Последвайте ни“.
И докато лимузината ускоряваше отново напред, камионите се изтеглиха на шосето и поеха в колона след тях. Подобно на директор Кроу, Лука Херн беше вдигнал тревога по своите си канали — използвал бе телефоните в хотела по времето, когато в Сигма не вдигаше никой.
Грей си спомни какво беше казал Лука за своя народ — „ние сме навсякъде“. И сега го беше доказал на практика.
Зад лимузината се придвижваше малка циганска армия.
Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се убеждаваше Монк, че мината е изоставена. Не се чуваше ехо на гласове, нито грохот на далечни машини. И макар това да го успокои за непосредствената им сигурност, му се стори и някак притеснително. Тишината го изнервяше, сякаш цялото това място бе затаило дъх в очакване на нещо голямо.
Монк се спускаше по стръмния входен тунел, стиснал зъби заради болката в ранения крак. Нямаха карта, така че волю-неволю трябваше да следват дирята на човека, оставил фасовете и празните бутилки при входа на мината. А дирята се различаваше лесно. По песъчливия под следите от ботуши се бяха запазили непокътнати. Сигурно имаше и по-лек обходен маршрут, но техният миньор бе предпочел да се върне по прекия въпреки стръмните участъци.
И макар сега мястото да изглеждаше изоставено налице бяха множество следи от предишна дейност — зарязани купчини руден отпадък до шахтите, лъскаво ново оборудване, подпряно на стените, дори хладилна чанта, пълна до половината с вода, в която плуваха кутийки бира.
Константин и сестра му вървяха отзад, а Пьотър беше като залепен за Монк. Детето стрелкаше с огромни очи тъмните проходи и ръчичката му трепереше от сподавен страх в неговата. Плашеха го не тесните пространства, а тъмнината, особено когато Монк изключваше от време на време фенерчето, за да провери дали отнякъде не прозира издайническа светлина. Тогава Пьотър се впиваше с две ръце в него.
Марта също се движеше близо до момчето, но дори и нейната загриженост отстъпваше на треперлив страх в миговете на пълна тъмнина, сякаш шимпанзето споделяше ужаса на Пьотър.
Най-после стигнаха до дъното на стръмната галерия и се озоваха в друг дълъг тунел с релси и неподвижна конвейерна лента. Докато оглеждаше следите от ботуши, Монк долови едва забележимо изсветляване в дъното на тунела. Клекна, придърпа Пьотър плътно със сакатата си ръка и изключи фенерчето.
Мракът се спусна отгоре им като саван. Но в далечния край на тунела определено прозираше светлина.
Константин се примъкна до него.
— Повече няма да включваме фенерчето — прошепна Монк и го подаде на момчето. Ако грешеше и мястото не беше напълно изоставено, колкото изглеждаше на пръв поглед, по-добре беше да не известяват появата си с ярък лъч светлина.
Монк свали от рамото си пушката, която беше конфискувал от мъртвия руски стрелец.
— Тихо — предупреди той децата.
После тръгна бавно по тунела. Вървеше покрай релсовия път, за да не хрущи под стъпките му чакълът между траверсите. Децата го следваха. Марта се придвижваше майсторски по една от релсите. Монк напрягаше слух за далечни гласове, за шум от нечие присъствие, но чуваше само познатото ехо на падащи капки. Звукът се засилваше равномерно със спускането им в недрата на мината, сякаш да им напомня за близостта на отровното езеро.
От известно време се усещаше и засилваща се миризма, смес от машинно масло, мазут и дизел. Но когато стигнаха до завоя, Монк усети и друг мирис сред миш-маша от промишлени аромати. Той беше гаден и някак органичен.
Монк свърна предпазливо зад завоя и откри, че проходът свършва в централна камера, издълбана с взривове в масивната скала. Беше стотина пъти по-малка от Челябинск 88, но въпреки това се издигаше на височината на триетажна сграда, а площта й беше колкото половин футболно игрище.
В по-голямата си част изкуствената пещера беше пълна с оборудване и купчини строителен материал — навит на макари кабел, струпани дървени греди, разглобено наполовина скеле и купчини камънак. В каросерията на един от камионите беше монтирана висока сонда. Изобщо мястото изглеждаше евакуирано по спешност. Цареше хаос — като онзи, който настъпва, когато някой внезапно реши да тръгне на почивка и нахвърля багажа си как да е в караваната.
Поне осветлението бяха оставили включено.
Няколко натриеви лампи светеха в другия край на помещението.
