състояние да проумее докрай.
— Тръгваме след час — каза им тя.
Десетте чифта сини очи продължаваха да я гледат втренчено.
Зад нея се чуха стъпки. Тя се обърна и видя един от техниците.
— Генерал-майоре — каза той, — появи се проблем с бронираните врати в другия край на тунела. Какво ще наредите?
Тя кимна доволна, че има нещо, върху което да съсредоточи мислите си.
Тръгна след техника към стълбите. Макар и с гръб към децата, още усещаше погледите им — следяха я студени и безстрастни. Ускори крачка, за да избяга от тях.
— Отвори вратите! — извика Монк към Константин.
Момчето кимна от контролната будка. Чу се вой на електрически двигатели и тежки стоманени макари задвижиха вратите в противоположни посоки. Процепът в средата се разширяваше бързо. Константин изтича задъхан при него.
— Пет минути — предупреди го момчето.
Монк кимна. Константин беше изключил системата от дигитални камери в тунела, задавайки протокол за диагностика и рестартиране. Така умното хлапе му беше осигурило петминутна пролука. Пет минути, в които да евакуират децата от влака преди камерите да заработят отново.
Повече от това не можеха да направят. Контролната станция майка беше в другия край на тунела. Разкриеха ли диверсията им, от станцията майка просто щяха да прекъснат захранването към будката на Константин.
Така че или това, или нищо.
Монк не изчака вратите да се отворят докрай — промуши се през пролуката, следван от Константин. Марта също тръгна с тях. Вярното шимпанзе хъхреше от изтощение, но това не му попречи да изпревари Монк.
Старото момиче разбираше, че няма време за губене.
Влакът чакаше на стотина метра от тях.
Монк затича натам, накуцвайки заради ранения си крак. Константин се развика на руски. Махаше с ръце и крещеше на децата да слязат от влака и да тичат към отворените бронирани врати.
— Важното е да слязат — каза му Монк. — Трябва да тръгна възможно най-бързо.
Монк тичаше и подрънкваше. През раменете му вече висяха две карабини, всяка с магазин от по шестдесет патрона. Константин му беше обяснил как да подкара ръчно влака. Не изглеждаше трудно.
„Качваш се на първия вагон и преместваш ръчката нагоре“.
Монк тичаше от едната страна на влака, Константин — от другата.
— Всички да слязат! — викна Монк. — Скачайте!
Константин повтори нарежданията му на руски.
Въпреки това настана хаос, макар и за кратко. Някои викаха, други плачеха. Ръце посягаха да го пипнат, телца се блъскаха в него. Но децата бяха свикнали да изпълняват заповеди. Скоро водовъртежът се канализира и децата поеха по тунела към вратите.
Сега, когато никой не му се пречкаше в краката, Монк бързо стигна до края на композицията. Скочи през вратата в закрития вагон и изтича до предния му край. Там имаше тясна седалка с две ръчки отстрани — червена и зелена. Зелената беше за потегляне. Червената — за спирачките. Малко табло показваше параметрите на движение и волтажа.
Монк нямаше време за подробности. Подаде глава през прозореца.
— Константин!
Гласът на момчето стигна до него:
— Чисто е! Тръгвай!
Дотук добре.
Монк премести зелената ръчка напред. Изпука електричество и в мрака се посипаха искри. Влакът се люшна напред, после потегли плавно по релсите.
Четири минути.
Трябваше да закара влака в другия край на тунела, преди камерите да се включат. Задачата на Константин беше да изкара децата и да затвори бронираните врати. Монк му бе обяснил как да заклещи зъбните колела, така че те да не могат да се отворят повече.
Константин имаше още една задача.
Монк беше намерил две миньорски радиостанции. Стигнеше ли до вратите в другия край на тунела, щеше да се свърже с момчето и то да ги отвори. Ако всичко вървеше по план, предимството на изненадата щеше да е на страната на Монк… както и двете заредени до дупка карабини. Мисията му изглеждаше самоубийствена, но имаше ли друг избор? Засега децата бяха в безопасност, но ако операция „Сатурн“ успееше, колко милиони щяха да загинат? Нямаше друг избор, освен да щурмува с огън и жупел централната контролна зала.
Първоначалната му идея беше да саботира пещерата с мините, но когато я сподели с Константин, той поклати уплашено глава. Зарядите — цели петдесет — били свързани с радиодетонатори, обясни му момчето. Дори да съумеел някак да пролази по стръмната петстотинметрова шахта за четири минути, и най-малката грешка в обезвреждането на експлозивите можела да ги задейства.
Така бяха стигнали до сегашния си план.
Влакът се носеше с тракане по тъмния тунел. Голи крушки висяха на интервали по тавана и хвърляха локвички светлина. Първият вагон също си имаше лампа, нещо като фар, който осветяваше релсите отпред. Докато влакът набираше скорост, Монк забеляза километричните маркери отстрани. Според Константин тунелът беше дълъг четири километра.
Монк откри, че е затаил дъх и брои наум. Изброи Цяла минута, преди да мерне цифрата 2 на стената вдясно.
Половината път.
В най-добрия случай щяха да му останат по-малко от трийсет секунди.
Не беше върхът, но не беше и за изхвърляне.
А после светлините угаснаха, сякаш Господ беше плеснал с ръце.
Монк усети въздишката на влака под краката си, сякаш машината изразяваше съпричастието си към неговото отчаяние. С прекъснато захранване, влакът забави и спря в катранения мрак.
А някъде зад Монк, в края на композицията, едно дете изпищя ужасено. Той изтръпна. Познаваше този глас.
Пьотър.
Савина гледаше редицата тъмни монитори в контролната зала. Поклати глава. Само преди минути един от техниците я беше повикал заради засечка в системата, нещо свързано с бронираните врати в далечния край на тунела. Когато слезе тук, камерите вече бяха угаснали, а контролиращият ги компютър провеждаше рутинна диагностика, която никой не му беше наредил.
Подозрение вдърви гръбнака й. Нещо не беше наред. Вместо да седи и да гледа безучастно, тя заложи на предпазливостта и изключи захранването към целия тунел.
— МК триста тридесет и седем — каза тя. — В минния комплекс там има подстанция.
Единият от техниците — електроинженер — кимна в потвърждение.
— И ако си спомням правилно, в контролната будка е монтирана камера. За да сте в контакт с техниците там.
Мъжът кимна отново… после очите му се разшириха.
— И захранването й не е свързано с това на тунела. Нормална предпазна мярка, която да гарантира комуникацията между станциите дори когато захранването прекъсне заради авария.
— Дай образ от онази камера — нареди Савина и почука с пръст по един от мониторите.
Инженерът затрака бързо по клавиатурата. След няколко секунди на екрана се появи едрозърнеста чернобяла картина. Камерата беше малка и с ниска разделителна способност, предназначена за служебни нужди и монтирана под ъгъл над контролното табло в будката, за да хваща добре техника, който е на смяна
