— Внимавайте — каза Монк. Даде знак на децата да останат на мястото си, да внимават и да се скрият някъде, ако се наложи.
Самият той продължи напред, ниско приведен и с готова за стрелба пушка в ръката. Прекоси на зигзаг мястото, затаил дъх, като внимаваше къде стъпва. В другия край откри високи бронирани врати, затворени и отразяващи светлината на лампите. Изглеждаха по-нови от минните съоръжения. Вдясно от вратите имаше малка будка с размерите на караулна. През отворената й врата се виждаха няколко тъмни монитора, клавиатура и контролно табло с множество ключове.
Нямаше никого вътре.
Монк си даде сметка, че пушката потрепва в ръката му. Беше уморен и напрегнат до крайност. Пое си дълбоко дъх и установи, че тук миризмата на гнилоч е много по-силна. Зад куп оборудване вляво се виждаше локва черен мазут. Монк надзърна предпазливо зад ъгъла.
Не беше мазут. Беше кръв.
Откри и източника на миризмата. Купчина трупове до задната стена, някои с миньорски дрехи, други с бели лабораторни престилки. Стената зад тях беше оплискана с кръв.
Разстреляни като при екзекуция.
Някой се беше погрижил да разчисти къщата.
Константин изпълзя на открито зад него. Монк се обърна и поклати глава, после посочи контролната будка. Не искаше децата да виждат труповете. Погледна към Пьотър и Кишка и им даде знак да останат по местата си.
Константин го настигна при бронираните врати.
— И преди съм идвал тук — каза момчето. — Понякога ни позволяваха да се повозим на влака. Онова там е контролната подстанция.
— Покажи ми — каза Монк.
Константин вече му беше обяснил какво е намислила генерал-майор Савина Мартова и какво представлява така наречената операция „Сатурн“. Каквото имаше да става, щеше да стане зад тези врати.
Двамата влязоха в тясната будка и Константин плъзна поглед по контролното табло с означения на кирилица. Тръпки побиха Монк — имаше чувството, че чува как мозъкът на детето щрака със скорост далеч над нормалната. Не бяха минали и няколко секунди, когато ръцете на Константин затанцуваха по контролното табло с увереността на човек, който познава процедурите до най-малката подробност.
Докато той местеше превключвателите, Монк го попита:
— Как разбра за операция „Сатурн“?
Момчето му хвърли смутен поглед.
— Моят талант са бързите изчисления и вторичният анализ. Често работех в компютърната лаборатория на Зайчарника — каза то и вдигна рамене.
Монк се досети за останалото. Може да превърнеш едно дете в гений, но то пак си остава момче — любопитно, непослушно, с бунтарски дух.
— Хакнал си файловете.
Константин сви отново рамене.
— Преди седмица Саша — това е сестрата на Пьотър — ми даде една своя рисунка. Даде ми я посред нощ — когато всички се бяхме събудили от поредния кошмар на Пьотър.
— Каква рисунка?
— На влака. Спрял зад тези врати, с много деца вътре, всичките мъртви и горят. Така че… така че на следващия ден аз разбих кодовете и влязох във файловете на операцията. Разбрах какво са намислили и кога трябва да стане. Не знаех какво да правя. На кого да се доверя. Саша тръгна с д-р Раев за Америка, така че аз говорих с Пьотър. — Константин поклати глава. — Нямам идея откъде е разбрал той… и дали изобщо е „разбрал“… но така или иначе знаеше — довърши момчето и вдигна поглед към Монк.
Макар и да нямаше ясна представа за какво говори детето, Монк все пак кимна.
— Какво е разбрал Пьотър? — попита той.
— Ами той е силен емпат. Сигурен беше, че ти ще ни помогнеш. Знаеше дори името ти. Каза, че Саша му го прошепнала насън. Двамата са много странни, и много силни също.
Монк долови следа от страх в гласа на момчето. Константин дори хвърли неспокоен поглед към Пьотър, после се залови отново с таблото.
— И тогава дойдохме да те измъкнем от болницата.
С преместването на един последен превключвател редицата от монитори над контролното табло се събуди. Картината беше черно-бяла, образите — от различни ъгли на малка пещера, опасана със скеле. В пода беше вкопана голяма стоманена диафрагма.
Сърцето на операция „Сатурн“.
Някакво движение привлече вниманието на Монк към екрана в средата. Мониторът показваше влак, спрял в края на малката пещера. Откритите вагонетки за руда бяха пълни с деца. Някои бяха слезли и пристъпяха объркано. Други се смееха и закачаха помежду си.
Константин стисна ръкава на Монк.
— Те… те вече са тук.
Савина седеше в ярко осветената контролна зала. С нея имаше двама техници, а компютърната система провеждаше последна диагностика. Залата се намираше в пригоден за целта бункер в мазето на едно от изоставените общежития. Прозорци нямаше. Информацията им за външния свят идваше от седем окачени на стената монитори. Картината се препращаше от камери в тунела и оперативния терен.
Савина задържа още миг погледа си върху спрелия влак, после стана. Не можеше да си намери място. Старата болка в гърба се обади отново. Покрай последните приготовления съвсем беше забравила за инжекцията си със стероиди. Обърна гръб на монитора с влака. Не защото гледката й причиняваше болка — което си беше вярно — а заради внезапния пристъп на силна тревожност.
Погледна часовника си. Минаваше единайсет и половина, а още нямаше вест от Николай. Излезе от контролната зала, за да не я виждат техниците как кърши ръце. Жестът издаваше женска слабост и тя положи усилия да се овладее. Отправи се към стълбите и тръгна към горния етаж. Без конкретна причина, просто за да прави нещо.
По каналите на разузнавателната общност вече беше плъзнал слух за „инцидент“ в Чернобил. За изтичане на радиация. За трупове. В момента евакуираха хората там. Но ако Николай беше успял, евакуацията нямаше да спаси никого. Може би синът й беше попаднал в създалия се хаос и затова се бавеше с уговореното обаждане. Нейната част от плана щеше да започне след четиридесет и пет минути, но преди това трябваше да получи потвърждение от него.
Качваше се по стълбите и си представяше как се радва Николай на успеха си, най-вероятно в компанията на сладката Елена. Типично за него — първо да празнува, а после да се хване на работа. Ядът измести за кратко тревогата й.
Тя изкачи стълбите и се озова на нивото над контролната зала, което беше преустроено в жилищно помещение за техниците — имаше спални, фитнес и голяма обща стая с дивани и маси за хранене. Сега тук бяха само децата. Десетте. Знаеше имената на всички.
Обърнаха се да я погледнат — едновременно, като птиче ято, което завива в полет. Савина усети как я побиват тръпки. Даваше си сметка колко са различни, чужди дори. Омегите бяха саванти, чийто изумителен талант прехвърляше границата на физическото и обитаваше царство, до което тя нямаше достъп.
Борис, тринайсетгодишен и с толкова сини очи, че изглеждаха покрити със скреж, я гледаше така, сякаш я претегля на кантар. Неговият талант беше фотографската памет в комплект с нечовешка способност за възпроизвеждане на всякакъв вид данни. Момчето помнеше дори собственото си раждане.
— Защо не ни позволиха да отидем с другите? — попита той.
Останалите закимаха с глави. Савина преглътна, преди да отговори.
— Вие ще тръгнете по друг път. Приготвихте ли си багажа?
Те само я гледаха. Излишно беше да отговарят. Естествено, че са си приготвили багажа. Въпросът й показваше до каква степен губи контрол над нервите си. Тези десет деца бяха силата, която щеше да изстреля Отечеството в нова ера. И дълбоко в себе си Савина знаеше, че силата им е нещо, което тя не е в
