там.
Савина се наведе към екрана. Камерата улавяше и част от вратата на будката. Сега вратата беше отворена, а през нея в пещерата се виждаха деца. Много деца. Децата от влака.
Савина се мъчеше да разбере какво е станало, когато едно по-голямо момче влезе в обхвата на камерата. Беше високо, тъмнокосо, с дълго и ъгловато лице. Ръцете й се стиснаха в юмруци. Савина познаваше това момче.
Константин.
Какво ставаше, по дяволите?
Покрай всичко случило се от сутринта, не й беше останало време да провери докъде е стигнал лейтенант Борсаков в преследването на американеца и тримата малки бегълци. Сега гледаше как Константин маха с ръка и говори нещо на тълпата от деца. Борсаков явно се беше провалил.
Но какво правеха бегълците в мината?
Савина огледа множеството за американеца и другите две деца. Особено за едното — онова, което искаше да си върне.
Пьотър крещеше, задушен от чернотата. Очите му се бяха ококорили в търсене на някакъв проблясък. Марта го люлееше нежно в силните си ръце. Възползвайки се от хаоса в другия край на тунела, двамата се бяха скрили в последния вагон.
Пьотър знаеше, че трябва да остане с мъжа.
Но мракът…
Не му стигаше въздух, давеше се в черното море. Клатеше се трескаво напред-назад въпреки опитите на Марта да го удържи. Кошмарът му се сбъдваше. Често го беше сънувал — как сянката му се надига и го поглъща, изяжда го, докато не остане само мрак. Единственият начин да се защити беше да се подпали сам, да изгори като факла в мрака, срещу мрака… а после се събуждаше с писъци.
Другите деца казваха, че го виждали насън, виждали го да гори. Първо си беше помислил, че му се подиграват, но след като кошмарът се повтори и потрети, децата започнаха да го гледат странно, избягваха го и рядко го включваха в игрите си. Учителите пък се ядосаха. Караха му се, забраниха му да яде кексчета с мед, казваха, че разстройвал другите деца до такава степен, че дни наред всички се проваляли на тестовете. Виняха го, че ги плаши.
Кошмарът плашеше и него, вледеняваше го от страх… при това беше само сън. За разлика от мрака сега, който беше съвсем истински.
Изпаднал в дива паника, Пьотър се опита да избяга от тъмнината, но тя беше навсякъде. Той търсеше светлина там, където я нямаше. Дори и тази пътека го ужасяваше, но беше по-добра от задушаващото черно.
От материята на мрака се родиха трънчета светлина като надупчено с нажежени игли черно платно, призовани от силата на неговия ужас. Отначало няколко, а после още и още. Пьотър гледаше нагоре към звездната картина, която растеше и тласкаше мрака назад.
Но той знаеше истината. Това не бяха звезди.
Умът му се напрягаше, а сърцето му пърхаше като уловена птичка. Взираше се нагоре, звездите ставаха по-ярки, по-големи, по-наблизо. Знаеше, че трябва да отклони поглед. Но очите му се отваряха все повече… както и мракът вътре в него. Мракът също се стремеше към светлината, виеше от тъмната си яма, побеснял от глад.
Звездите падаха все по-бързо, отначало няколко, после се присъединиха и други. От всички посоки, право към него.
Пьотър чу виковете и усети туптящите сърца. Те го изпълниха със светлината си. Падна назад, а нощното небе се срина върху него и подпали самата му същност.
Някъде отдалеч чу предупредителен крясък на шимпанзе.
Защото Марта знаеше тайната му.
Защото в онези мигове след кошмарите, когато се събуждаше с писъци… в онези мигове имаше не само страх, а и екстаз.
Нещо определено не беше наред с децата.
След като прекъсна захранването, Савина продължи да наблюдава картината, предавана от камерата в МК337. Дори и без звук беше ясно, че децата са все така превъзбудени, въртят се хаотично, някои плачат, други са изпаднали в шок и гледат втренчено в пространството. Единствен Константин бе запазил самообладание. Движеше се сред децата, като ту влизаше в обсега на камерата, ту излизаше.
Савина се взираше, търсейки Пьотър в мелето.
Вярно, че разполагаше с десет омеги, но ако момчето беше там…
А после едно от децата в обсега на камерата се срина на пода. Момичето до него се обърна да види какво става и също падна като подкосено. Последваха ги и други деца. Едно изпаднало в паника момче хукна нанякъде… после и то се озова на земята.
Техникът инженер също забеляза това.
— Това от невротоксина ли е? — попита той.
Савина гледаше и мълчеше. Не беше сигурна. Радиочувствителното вещество оставаше инертно, освен ако не влезе в досег с високи дози радиация. Показанията на МК337 никога не бяха достигали такива стойности. В същия миг Константин се появи на екрана. Носеше някакво момиче — отпуснато като мъртво в ръцете му. Сестра му Кишка. Той погледна право към камерата. В очите му се четеше неподправен ужас.
И тогава Савина видя — все едно някой изключи отведнъж светлината в очите му. Страхът се стопи в безизразност и Константин рухна на пода.
Не беше от невротоксина.
Константин и Кишка не бяха пили от лекарството.
От горното ниво се чу тупване. После още едно и още едно.
Савина погледна нагоре.
„О, не…“
Обърна се и хукна към стълбите. Вземаше стъпалата по две наведнъж. Гърбът й се схвана, остра болка прониза сърцето й. Тя влетя в стаята, където я чакаха десетте омеги.
Всички бяха в безсъзнание, някои на пода, други по столовете си с провиснали глави и отпуснати крайници. Савина се спусна към Борис, коленичи до него и сложи пръсти на шията му. Напипа пулс, макар и слаб.
Още беше жив.
Претърколи го и повдигна полупритворените му клепачи. Зениците на момчето бяха силно разширени и не реагираха на светлина.
Савина се изправи и огледа стаята.
Какво, за Бога, ставаше тук?
20.
Пейнтър бързаше по коридора. Сякаш не му стигаха другите проблеми, а сега и това.
Целият команден бункер беше в режим на блокада след нападението. Както беше очаквал, след огнена20 та смърт на Мейпълторп малцината оцелели командоси се бяха изпарили като духове в нощта. Пейнтър обаче беше решил да ги открие до последния човек, да изрови всеки канал и свръзка, които бяха осигурили на Мейпълторп ресурсите и информацията за организирането на това нападение.
Междувременно трябваше да възстанови реда.
Спешен екип в минимален състав вече беше привикан обратно в комплекса. Ранените бяха транспортирани до местни болници. Мъртвите още не бяха пипани — Пейнтър държеше всичко да си остане непокътнато, докато не пристигне екипът му от криминалисти. Задачата им тази нощ не беше от приятните. Макар вентилационната система да работеше на пълна мощност, за да изчисти катализатора от въздуха,
