Пьотър.
Тя се изправи и премести погледа си върху зърнестия образ от МК 337. Децата лежаха все така неподвижни. Защо Пьотър беше буден и в движение?
— Генерал-майоре? — обади се инженерът.
Савина мислеше трескаво, но обяснението й убягваше. Тръсна глава. Сякаш усетили, че някой ги наблюдава, американецът и момчето спряха под лампата. Мъжът хвърли поглед назад и очите му се присвиха в объркване.
Захранването се възстанови и лампите в тунела светнаха, следователно камерите също работеха. Без особена причина или възможност да се крие, Монк продължи още малко напред към най-близката лампа. И едва тогава осъзна, че нещо не е наред.
Или по-скоро, че липсва.
Погледна зад себе си. Марта я нямаше. Смятал беше, че ги е последвала в тъмното. Но пък тя се движеше толкова тихо. Присви очи, вглеждайки се гърлото на тунела. Нямаше и следа от шимпанзето. Във влака ли беше останала? Монк погледна и напред с идеята, че може да ги е изпреварила, за да разузнае обстановката например. Но тунелът свършваше с високи бронирани врати на двеста-триста крачки пред тях.
Марта не се виждаше никъде.
А после тонколонките над вратите изпращяха внезапно и еклив глас каза на английски:
— Продължете напред! Доведи момчето до вратите, ако искаш да живееш.
Монк стоеше окаменял. Нямаше идея какво да прави оттук-нататък.
В кабинката на стар фермерски камион, Грей беше в челото на колоната, която мина през портите на самолетната писта и пое по двулентовото шосе към планините. Стени от високи борове и смърчове растяха покрай пътя, превръщайки го в зелен коридор.
Грей погледна в огледалото за задно виждане. Малкото планинско градче Киштим се смаляваше зад тях, потъвайки в гъстата гора. Градчето се намираше на източните уралски склонове, само на тринайсет километра от Челябинск 88 — целта на тяхното пътуване. Като целия тукашен район, и Киштим пазеше осезаеми спомени от ядрена катастрофа и радиоактивно замърсяване. Намираше се от подветрената страна на друг атомен комплекс с официалното название Челябинск 40, по-известен като Маяк. Само дето Челябинск 40 далеч не беше грейнал маяк, ознаменуващ руската ядрена безопасност. През 1957 — а вследствие на грешка в охлаждането един от резервоарите за отпадъчно гориво гръмнал и разпръснал осемдесет тона радиоактивен материал над околността. Евакуирани били стотици хиляди хора. Съветите бяха опазили тайната за инцидента чак до 1980 година. Шосето зави и Киштим изчезна по подобие на голяма част от руската ядрена история.
Грей се намести по-удобно на седалката. Пътят минаваше по мост с боядисани в яркочервено перила.
Предупреждение. Мостът минаваше над дълбока река, някогашна граница на територията с ограничен достъп. Шосето продължаваше нагоре в планината, завой след завой.
Зад Грей се движеха дузина камиони с различни марки и модели, но всичките стари и кални. Грей делеше предната седалка с Лука и шофьора, които си говореха на ромски. Лука посочи напред и шофьорът кимна.
— Наближаваме — обърна се към него Лука. — Пратили са хора напред да наблюдават входа. Докладват за значителна активност. Много коли и камиони се изтеглят надолу по склоновете.
Грей се намръщи. Описаното от Лука му приличаше на евакуация. Дали не бяха закъснели?
В каросерията на камиона клечаха четирима мъже, наполовина прикрити с одеяла. Грей беше останал впечатлен от арсенала, скрит заедно с тях под одеялата — сандъци с карабини, десетки пистолети, гранатомети дори.
Лука му бе обяснил, че на черния пазар в Русия можело да се купи всякакво оръжие. Малката войска, мобилизирана от местни цигански кланове, ги беше посрещнала в Киштим и се бе присъединила към хората, които Лука доведе от Украйна. Грей трябваше да му го признае — ако спешно ти потрябва опълчение, Лука Херн е твоят човек.
Ковалски и Росауро бяха в камионите отзад. Елизабет беше останала на сигурно място в самолета под охраната на трима войници от британските специални служби.
Най-важното сега беше да не губят време. Бързината беше от съществено значение за успеха на плана им — да щурмуват подземния комплекс, да го овладеят и да сложат край на каквато там операция беше задвижена. Естеството на операция „Сатурн“ си оставаше неизвестно. Но фактът, че се намира в сърцето на съветската ядрена промишленост, на място, пълно с уранови мини и фабрики за производство на плутоний, говореше за някаква радиоактивна заплаха.
Последните думи на сенатор Николай Солоков не му излизаха от главата.
„Тепърва ще умрат милиони“.
Сенаторът беше роден на сто-сто и петдесет километра оттук, в град Екатеринбург, беше показало проучването на Грей. Пак тук беше избран и за народен представител, което означаваше, че познава добре района и неговите тайни. Ако човек искаше да организира тайно ядрена катастрофа, това място би било идеално за целта.
Какво точно бяха планирали обаче?
В това време Елизабет крачеше напред-назад из самолета, скръстила ръце пред гърдите си и навела глава в дълбок размисъл. Страхуваше се за другите, особено след като разбра какво смятат да правят. И какво трябва да спрат.
„Милиони ще умрат“.
Каква лудост.
Не можеше да си намери място от тревога и страх. На масата имаше отворен лаптоп. Опитала се бе да поработи, да разсее с нещо мислите си. Свързала беше дигиталния си фотоапарат към лаптопа и в момента снимките се прехвърляха. Професор Мастерсън беше взел апарата й със себе си, когато руснаците ги отвлякоха, а след бягството им от затвора в Припят й го върна.
Снимките се появяваха в бърза поредица на екрана в процеса на прехвърлянето.
Една привлече вниманието й — снимка на омфалоса в средата на колелото с чакрите. Въпреки всичките й тревоги в момента, сърцето й отново потръпна от вълнение при мисълта, че онзи камък е оригиналният делфийски артефакт. Вече от две десетилетия учените знаеха, че по-малкият камък в музея е копие, но за съдбата на оригинала не беше известно нищо. Някои учени изказваха хипотезата, че последователи на оракулския култ са оцелели след разрушаването на храма и са отнесли оригиналния омфалос, за да издигнат около него новия си таен храм.
Елизабет спря пред лаптопа. Извика на голям екран фотографията и впери поглед в нея. В снимката, която доказваше тази хипотеза. А после я облада внезапно прозрение и тя се тръсна като подкосена на стола. Спомни си релефа от вътрешната страна на копието в музея — извит в дъга надпис на санскрит.
Текстът беше древна молитва към Сарасвати, хиндуистката богиня на мъдростта и тайното познание. Не се знаеше кой и защо е изработил този надпис. Но пък древни „графити“ на една религия върху артефакт от друга се срещаха сравнително често.
Въпреки това Елизабет започваше да се досеща за истината. Дали пък копието на омфалоса не е било оставено като един вид километричен камък? Знак, който бележи пътя? Прегледа набързо другите снимки и се спря на онази със стенната мозайка, изобразяваща дете и млада жена, които се крият от римски войник под купола на омфалоса. Надписът на санскрит гласеше: „Нея, що няма ни начало, ни край, ни граница, нека богинята Сарасвати я пази“. Надписът като нищо можеше да се отнася за последната пророчица, молитва към богинята да защити кръвната и линия. Богинята Сарасвати, от друга страна, обитавала според легендите някаква свещена река. Много изследователи смятаха, че митичната река всъщност е реката Инд.
