Тонове вода.
Знаеше и какво означава всичко това — експлозията и подземният водопад. Означаваше, че се е провалил. Операция „Сатурн“ беше започнала и тонове токсична супа се изливаха в земните недра.
Високоговорителят при бронираните врати изврещя отново.
— Хвърли оръжието си! — нареди женският глас със смесица от огън и лед, студена решимост, примесена с гняв. — Доведи момчето при вратата. И те съветвам да побързаш. Радиационните нива се качват бързо. Имате по-малко от пет минути преди облъчването да стане смъртоносно.
Монк нямаше избор. Отърси се от карабините и ги остави да паднат с дрънчене до релсите. Пьотър сграбчи ръкава на сакатата му ръка.
Двамата хукнаха през последните двеста метра, надбягвайки се с растящата радиация. Бронираните врати се отвориха бавно пред тях. От другата им страна ги чакаше кордон от петима войници с готово за стрелба оръжие.
Комитетът по посрещането.
Пьотър го дърпаше напред, сякаш знаеше нещо, за което Монк нямаше и представа. Болката в ранения крак го стрелкаше с шишове при всяка стъпка. Дробовете му изнемогваха и свиреха всеки път, когато си поемеше дъх. Монк сведе поглед към кръста си. Дозиметърната значка още беше закачена на колана му и подскачаше при всяка крачка. Беше кърваво червена и потъмняваше с всеки изминат метър.
Така че въпреки болката в крака Монк ускори крачка.
Накрая двамата хукнаха към вратата.
Вече бяха близо до изхода, когато силна експлозия изтрещя като гръм по време на буря. Идваше от посоката на Челябинск 88. Монк забави изненадано крачка, но Пьотър го дръпна настоятелно да продължат.
Войниците, стреснати не по-малко от него, се завъртяха. Единият се хвърли на земята от страх.
Пьотър се насочи към образувалата се пролука. Прескочи войника, а със свободната си ръка измъкна пистолета от кобура на съседа му. После се изви в движение и плесна оръжието в дланта на Монк.
Като отрепетирано. Пистолетът просто легна в дланта му. Без да се замисля, Монк се завъртя на пета и стреля от упор в кордона от войници, задвижван от превърнали се в условен рефлекс умения, незасегнати от изтриването на паметта му.
Изпразни патронника и повали всичките петима.
После метна пистолета настрана. Пьотър се стрелна и взе друг. Даде го на Монк, стисна отново ръкава му и двамата хукнаха напред.
Пещерата се тресеше от нови експлозии. Мъже крещяха, а изоставените общежития бълваха дим. Монк мерна в движение свистящата диря на огнехвъргачка или гранатомет. Торпедото се заби в поредната сграда. Бетон и стъкла се посипаха по войниците долу.
Някой щурмуваше базата.
Кой обаче?
Грей подкара камиона по бетонната рампа и изхвърча през масивните врати. Докато летяха със самолета, беше прочел това-онова за подземните градчета от съветски тип. Навремето властите редовно пращали оркестри да забавляват работниците, долу имало открити естради и театри. Въпреки това размерът на подземната каверна го свари неподготвен.
Както и хаосът.
Шест камиона бяха осъществили началото на щурма.
„Колкото да им вземем страха“ — беше казал Лука.
Грей не си беше направил труда да спори. В края на краищата, войската си беше на Лука.
Неговата задача беше друга.
Камионът му се изстреля през пелена от дим. Гранати се забиваха в пететажните блокчета и сриваха цели участъци от панелния градеж. Лука се беше прехвърлил в каросерията на камиона и сега стреляше с гранатомет на рамо. Още два камиона се движеха по фланговете им. Единия караше Ковалски, другия — Росауро.
След като и техните камиони минаха през устието на тунела, циганите блокираха изхода, запречвайки го с други два, натоварени догоре с дървен материал. Двайсетина човека охраняваха барикадата, така че никой да не се измъкне.
Грей беше впечатлен от стратегията им — както сега, така и на идване.
По пътя от летището всички превозни средства в околността изглеждаха съвсем нормално, нищо по- различно от обичайния провинциален трафик по лъкатушните планински шосета и черни пътища. А после, явно по предварително уговорен и координиран сигнал, мирната на вид околност се юрна в синхронизиран щурм срещу планината. От натоварените със сено каруци щръкнаха пушки. Конете бяха разпрегнати мълниеносно от фургоните си и поеха в тръс по пресечения терен с въоръжени ездачи на гърбовете. От задните люкове на цистерни за мляко изхвръкнаха мотоциклети и поеха с рев по странични пътища. Внезапната трансформация блокира района в рамките на броени минути.
Онези, които бяха напуснали вече подземния комплекс, налетяха на крайпътни засади, возилата им бяха принудени да свърнат в канавките, а те бяха обезоръжени и вързани. Докато Грей стигне входа в планинския склон, шестте камиона от острието на атаката вече громоляха в тунела, провлачили диря от пушек и огнестрелни залпове.
Грей не се бе поколебал и секунда, защото време за губене нямаше. Трябваше да стигнат до командния център на операция „Сатурн“ и да я спрат.
Хората на Лука също помогнаха. Като всяка свястна войска циганите бяха събрали информация, преди да атакуват. По пътя насам някакъв тип с дълъг до глезените черен шлифер застана по средата на шосето и размаха ръце пред камиона на Лука. Двама мъже в лабораторни престилки стояха на колене в канавката край пътя с вързани на гърба ръце и с опрени в слепоочията дула на пушки. Циганите не си поплюваха. От друга страна, именно руснаци бяха изклали сънародниците им от високопланинското селце и бяха отвлекли децата.
Тази война я бяха започнали руснаците, а сега циганите бяха решени да я довършат.
Мъжът с шлифера даде на Лука начертана на ръка карта, оплескана с кръв. Лука я връчи на Грей. Картата представляваше груба схема на Челябинск 88 с кръгче около контролния център на операция „Сатурн“ — в бункер под една от жилищните сгради в пещерата.
С тази цел на ум, Грей подкара камиона по шосето към обсадения комплекс от жилищни сгради в далечния издигнат край на гигантската подземна каверна. Първоначалната атака, макар изненадваща и драматична, бе задръстила пътя с отломки. Едно от блокчетата се беше сринало напълно, преграждайки централното шосе.
Стрелбата от каросериите не спираше. Другаде циганите слизаха от камионите и се готвеха за офанзива пеша.
Грей наби спирачки на метри от сбиращите се мъже и слезе от камиона. Ковалски и Росауро направиха същото. Лука скочи от каросерията и извика нещо на цигански. Мъжете му отговориха. След като си размениха няколко реплики, Лука се върна при Грей и приклекна до него зад един от камионите.
— Руснаците са се прибрали в общежитията и колкото по-навътре навлизаме, толкова по ожесточена е съпротивата им.
Грей знаеше защо.
— Изтеглят силите си, за да защитят контролния център. Сигурно всеки момент ще стартират „Сатурн“, ако не са го направили вече. Не можем да чакаме.
Лука вдигна ръка да го прекъсне и погледна назад към сбиращите се пешаци.
— Имам един човек… а, ето го.
Дребна фигура тичаше приведена към тях. Беше със сивкави дрехи и черна шапка. Двамата с Лука си зашепнаха бързо на цигански.
— Това е Плъха — представи Лука новодошлия.
— Хубаво име — измърмори Ковалски.
— Той е следотърсач. Умее да намира пътечки, които никой не би се сетил да охранява. Казва, че имал нещо на ум, но групата трябвало да е малка. Пет, най-много шест човека. — Лука плъзна поглед по
