малобройната им компания. — Само ние, може би. Ва?
— Ва — съгласи се Ковалски и погледна към Грей за потвърждение.
— Другите ще имат грижата руснаците да не скучаят — добави Лука и махна към камионите и пешаците.
— Ние върви тогава? — попита Плъха на завален английски.
— Ва — отговори Грей, с което си спечели широка усмивка и плясване по гърба от мъжа с колоритния прякор.
Провериха за последно оръжията си — пушки и пистолети — после поеха след дребния мъж към една купчина отломки. Грей не виждаше откъде биха могли да се промушат. В същото време Лука даде знак на пешаците. Остро, пресекливо изсвирване се разнесе из пълната с дим пещера.
Плъха махна на малкия отряд и ги поведе под килнат остатък от някаква стена. Грей се наведе и установи, че късият проход води до прозорче в мазето на най-близката жилищна сграда.
Докато следваха бавно водача си, той чу вик да се надига зад тях:
— Опре рома!
И като пламък в суха трева бойният вик се разля из пещерата.
Стрелбата и гранатометният огън набраха нова сила.
Грей се промушваше напред и се молеше да не са закъснели.
Савина се спусна бързо по стълбите и влезе в бункера. Не обръщаше внимание на схванатия си гръб, на острите болки в краката и на задъхващото се сърце в гърдите й. Още при първите гърмежи на нападението беше наредила бронираните врати към тунела да бъдат затворени и запечатани.
Горе бяха останали да я чакат петима от най-силните войници, повикани от д-р Петров. Планът беше да се измъкнат с пет от децата, които войниците щяха да носят на гръб. Само пет. Не можеше да вземе и десетте. Единственият им шанс беше да действат бързо и ефикасно. Американският пленник неволно й беше дал идеята — той и децата бяха избягали през един от сервизните тунели. Те щяха да направят същото.
Но преди това Савина имаше да свърши още нещо.
Влезе в бункера и завари инженера и техника да трошат контролното табло. Вече бяха изтрили с магнит всичко от харддисковете, а повреждането на контролните уреди щеше да гарантира сигурността на операция „Сатурн“.
— Всичко ли изключихте?
Инженерът кимна енергично с глава.
— Само гений може да го възстанови, при това с цената на седмици труд.
— Браво. — Савина вдигна пистолета си и простреля инженера в челото. Техникът се опита да избяга, но тя се обърна и го повали в подножието на стълбите с куршум във врата. Мъжът се сгърчи. Давеше се в собствената си кръв.
Савина не можеше да поеме риска тези двамата да бъдат заловени. Под дулото на оръжие, току-виж успели да поправят онова, което току-що бяха разглобили.
А това не биваше да се допуска.
Като последна предпазна мярка, тя откачи една противопожарна брадвичка от стената отзад и се върна при компютрите. За минута-две смля двата компютъра и таблото, после опря брадвата на пода и се облегна изтощена на дръжката й. Плъзна поглед по редицата от екрани. Те все още показваха картина от различни камери. Замисли се дали да не натроши и мониторите, но гърбът толкова я болеше, че едва ли би могла да вдигне отново брадвата.
А и имаше ли значение, като си помислиш?
Пусна брадвата на пода и се вгледа в централния монитор. Изливаща се черна колона от отровна вода.
Нека видят какво е сътворила.
Усмихна се, предвкусвайки този последен удар срещу враговете си, после се обърна и тръгна към стълбите.
Нека гледат как светът умира.
Никой не можеше да я спре.
21.
Пьотър водеше мъжа за ръкава на ризата. Двамата тичаха през хаоса. Войници крещяха, стъкло се пръскаше, пушки гърмяха, пламъци извиваха снаги, димът беше навсякъде. Но за Пьотър това не беше хаос.
Той дръпна Монк в един тъмен вход миг преди някакъв войник да изскочи зад ъгъла, да се огледа изпитателно и да продължи нататък. Пьотър поведе Монк по коридора, после нагоре по някакви стълби, оттам през един прозорец, а накрая се изкатериха по купчина отломки към съседната сграда.
— Пьотър, къде отиваме?
Той не му отговори, не можеше да му отговори.
Стигнаха до друг коридор и момчето спря. Мислите му се протегнаха напред, търсеха, избираха сред стотици възможности. Стотици сърца мъждукаха като малки клади, потрепваха от страх, гняв, паника, малодушие, злоба. Пьотър научаваше какво ще направи всеки от тях, преди те сами да са го осъзнали. Такъв му беше талантът, само дето сега имаше и друго, много повече.
Защото Пьотър си имаше тайна.
През последните години, когато се будеше с писъци от кошмарите и стряскаше другите деца с видения за тела в пламъци, лошото представяне на съучениците му в последващите дни не беше случайно. Учителите смятаха, че е заради стреса, който той им причиняваше с кошмарите си, но грешаха. Талантът на Пьотър беше да разчита сърца. Наричаше се емпатия. Но той си имаше и една тайна, за която разговаряше само с Марта.
Нещо, което беше разбрал от сънищата си.
Той можеше да разчита сърца, вярно, но можеше и друго. Можеше да ги краде. Не от страх се представяха зле другите деца на тестовете, а защото бяха изгубили нещо. Няколко минути след края на поредния кошмар Пьотър можеше да направи всичко. Можеше да умножава големи числа като Константин, да познае дали един човек лъже само по звука на гласа му като Елена, да провижда в скрити места като сестра си, и още много, много неща. Неща, които го изпълваха като огън.
Представи си звездите, които се изливат в него с писъци, за да нахранят и изпълнят вътрешната му празнота. В сънищата си винаги се събуждаше, преди да ги е погълнал изцяло. Не и днес. Днес Пьотър вървеше в един сън, от който никога нямаше да се събуди. Знаеше, че е прекосил невидима линия, но знаеше също, че не е имал избор. Да гори винаги е било неговото предназначение.
Пьотър се вгледа в хаоса с огнен поглед, който не беше само негов. И през десетки очи съзря модел в хаоса. Макар че не можеше да вижда бъдещето — или поне не повече от няколко секунди напред в него — слухът му попиваше всеки звук, зрението му поглъщаше всеки трепет на пламък или сянка, сърцето му провиждаше дълбоко в мотивите на всеки човек да пристъпи тук или там, да завие зад ъгъла или не, да стреля или да бяга. А пък с частица от способностите на сестра му, сетивата му достигаха дори отвъд това.
И сред хаоса се оформи пътека.
Пътека, по която можеше да тръгне.
Поведе Монк по коридора.
Посочи наляво… и Монк застреля войника, който се появи там секунда по-късно. Американецът се учеше бързо — да се доверява на инстинктите му, да го следва, да стреля по команда. Превръщаше се в негов придатък.
И така двамата навлязоха в модела.
