страшно, успокой се.
Тънки ръчички се увиха около врата му. Детето буквално гореше, толкова, че Монк усещаше горещината през дрехите си.
Пьотър прошепна в ухото му:
— Тръгвай…
Ледени тръпки полазиха по гръбнака на Монк. Тембърът и тонът на гласа прозвучаха съвсем различно от нормалния неуверен фалцет на детето. Може да беше заради мрака или пък заради силния му страх. Само че телцето му не трепереше уплашено. А едничката дума беше прозвучала повече като заповед, отколкото като молба.
Не беше лошо като идея обаче. Монк стана с детето на ръце. Пьотър му се стори по-тежък, но пък той отдавна беше преминал границата на изтощението и умората гризеше костите му на крачка от припадъка. Марта го поведе назад към вратата. Монк скочи и едва не си изкълчи глезена. С детето на ръце, той забърза обратно към началото на влака. Едната пушка беше с него, но другата беше оставил в първия вагон.
Когато стигнаха там, Монк попита:
— Ще можеш ли да…
Преди да е довършил въпроса си, Пьотър се измъкна от ръцете му и стъпи на крака.
— Остани тук. — Монк се качи бързо във вагона, грабна втората карабина и я преметна през рамото си.
Върна се при Пьотър. Детето го хвана за ръка. Монк издиша продължително. А сега накъде? Влакът беше спрял по средата на тунела. Можеха или да се върнат при Константин и другите деца, или да продължат напред. Но ако искаха да спрат онази луда жена — колкото и нищожни да бяха шансовете им понастоящем, — нямаше смисъл да се връщат назад.
Изглежда Пьотър беше стигнал до същия извод. Момчето го поведе в избраната посока. Към Челябинск 88.
С две карабини на гърба и в компанията на едно хлапе и едно шимпанзе, Монк крачеше в непрогледния мрак на тунела. Бяха описали пълен кръг и се връщаха у дома. Как ли щяха да ги посрещнат там обаче?
Лекарят поклати глава.
— Съжалявам, генерал-майоре. Нямам представа какво им има на децата. Досега никога не са изпадали в подобна кататония.
Савина плъзна поглед из стаята. Две медицински сестри и двама войници бяха помогнали да положат децата на пода, наредени като отсечени дървесни трупи. Донесли от съседните стаи възглавници й одеяла. Тук бяха и двама лекари — д-р Петров беше невролог, а д-р Ростропович — специалист по биоинженерство.
Наметнал елече от стригана овча кожа, д-р Петров стоеше с юмруци на кръста. Медиците се евакуираха, когато Савина прати да ги извикат по спешност. Голяма колона от камиони и пикапи вече чакаха готови да потеглят.
— Няма как да разбера какво е станало без пълно медицинско оборудване — каза той. — А вече натоварихме…
— Да. Знам. Ще трябва да изчакаме, докато пристигнем в московския комплекс. Можем ли да транспортираме децата без опасност за живота им?
— Смятам, че да.
Савина впери поглед в лекаря. Отговорът му беше прозвучал твърде колебливо. Той кимна по- убедено.
— Стабилни са. Можем да ги преместим.
— Заемете се тогава.
— Да, генерал-майоре.
След като прехвърли тази отговорност на медицинския екип, Савина пое обратно към контролната зала в мазето. През цялото време беше поддържала контакт с връзките си в руското разузнаване и армията. Информационното затъмнение около Чернобил изглежда най-после се вдигаше. Носеха се какви ли не противоречиви слухове и догадки за случилото се на церемонията — от ядрен взрив до неуспешно терористично нападение на чеченски бунтовници. Единствената потвърдена информация беше за изтичане на радиация, макар че как и колко оставаше неясно.
А и защо продължаваше да мълчи Николай?
Тревогата подклаждаше допълнително лютия й нрав.
А сега и тази странна история с децата.
Трябваше да се абстрахира от хаоса и да се заеме с непосредствената си задача. Каквото и да беше станало в Чернобил, операция „Сатурн“ щеше да продължи. Дори Николай да се беше провалил, тя нямаше да допусне такова нещо в своята част от плана. Сама по себе си, нейната мисия щеше да разстрои световната икономика, да предизвика смъртта на милиони, да покрие половината планета с радиоактивен облак. Евентуалният провал на Николай щеше да затрудни задачата им, но с помощта на децата все още можеха да успеят.
Савина фокусира мислите си върху задачата, отърси се от объркването и се изпълни със студената безчувственост на решимостта. Знаеше какво трябва да направи.
Влезе в подземната зала и завари екраните все така тъмни, с изключение на зърнестата картина от МК 337. Камерата там показваше познат образ — проснати на земята детски телца. Никаква промяна.
Обърна се към двамата техници.
— Защо другите камери не работят?
Главният инженер стана от стола си.
— Диагностиката приключи преди малко. Чакахме заповедите ви да възобновим захранването.
Тя въздъхна и притисна с пръсти слепоочията си. Всички ли трябваше да води за ръчичка? Махна към контролното табло.
— Направете го.
Макар че й идеше да се разкрещи на глупака, тя съумя да запази самообладание. Истината беше, че след като лично изключи захранването, не бе оставила изрични разпореждания относно възстановяването му.
За да избегне бъдещи недоразумения, Савина посочи екрана, който показваше МК 337.
— Нека захранването към подстанцията остане изключено. Не искам там да работи нищо освен камерата. — Достатъчно изненади се бяха появили откъм минен комплекс №337.
Двамата техници се заеха със задачата и след миг по таблото грейнаха светлинки, а на тъмните екрани се появиха образи от тунела и ядрото на планираната операция. Всичко изглеждаше наред… с едно ужасно изключение.
Влака го нямаше в края на релсовия път.
Савина посочи екраните.
— Включете последователно камерите в тунела. Намерете ми влака.
Ръцете на техника заиграха по клавиатурата на главния компютър и на екрана се появи серия от моментни изображения. Зави й се свят от бързата им смяна. А после някъде в средата на тунела се появи влакът. Клечеше неподвижно на релсите. Савина се приведе към монитора и се вгледа внимателно в закритите и откритите вагони. Не забеляза движение. Може би някой, се криеше в закритите вагони, но това й се струваше малко вероятно.
— Продължете нататък по тунела — нареди тя.
Заредиха се още дигитални образи. На един от тях Савина мерна движение.
— Спри!
Монтирана на стената лампа осветяваше мъждиво тази част от тунела. На разстояние приблизително двеста-двеста и петдесет метра от бронираните врати. И ето че от мрака се появиха фигури, рязко очертани в светлината на лампата.
Пръстите на Савина стиснаха до болка ръба на контролното табло.
Американецът… хванал дете за ръка.
След още няколко крачки Савина позна момчето.
