библейското описание на Страшния съд, според което Бог имал записани всички човешки дела в Книгата на живота. Така мълвата започна да нарича резултата от преброяването Книга на Страшния съд.
Мълвата се оказа по-близка до истината, отколкото се предполагаше.
Мартин беше прочел запечатаното писмо. Беше наблюдавал самотния писар, който прилежно записваше резултатите на кралските пълномощници в голямата книга. А след това видя как книжникът изписва с червено мастило една-единствена латинска дума.
Vastare.
Опустошен.
Много райони бяха отбелязани с тази дума — така се означаваха земите, опустошени от война или грабежи. Но две от вписванията бяха направени изцяло с алено мастило. Едното бе за пуст остров между бреговете на Ирландия и Англия. В момента Мартин наближаваше другото място. Кралят му бе заповядал да проучи положението. Той се беше заклел да пази тайна и бе получил трима помощници. В момента те яздеха зад каруцата.
Коларят подръпна повода, за да накара огромния дорест кон да ускори ход. Колелата на каруцата прегазваха треперещите тела на гарваните, трошаха кости и пръскаха кръв.
Стигнаха билото и пред тях се ширна богата долина. Под възвишението се бе сгушило малко селце с каменно имение в единия край и островърха църква в другия. Останалата част от селището се състоеше от колиби и дълги къщи със сламени покриви, както и от дървени кошари и малки гълъбарници.
— Това е прокълнато място, господарю — каза коларят. — Помни ми думата. Не чума е върлувала тук.
— Точно това сме дошли да проверим.
На една левга зад тях стръмният път бе затворен от кралската войска. Никой не се допускаше да премине, но това не бе попречило из съседните села и чифлици да плъзнат слухове за странни смъртни случаи.
— Прокълнато — отново промърмори мъжът и подкара каруцата към селото. — Чух, че навремето тези земи принадлежали на келтските неверници. Били свещени според езическите им вярвания. Камъните им още могат да се намерят из горите по ей ония възвишения.
Изсъхналата му ръка посочи хълмовете, издигащи се високо към небето. Между дърветата пълзяха мъгли и превръщаха зелените гори в мрачни обиталища на сивото и черното.
— Те са проклели това място, дума да няма. Те са донесли злата орис на онези, които носят кръста.
Мартин Бор не обръщаше внимание на подобни суеверия. Беше на тридесет и две години и бе учил при най-добрите умове от Рим до Британия. И беше дошъл тук с вещи хора, за да открие истината.
Обърна се назад, махна на спътниците си да продължат към малкото селце и тримата препуснаха в лек галоп. Знаеха задълженията си. Мартин ги последва по-бавно, като оглеждаше и преценяваше всичко, покрай което минаваха. Изолираното в планинската долина селище беше записано под името Хайглен и бе известно в района с грънците си, изработени от глината, събирана от горещите извори, които допринасяха за мъглите в горите наоколо. Твърдеше се, че начинът на изпичане и съставът на глината за съдовете били строго пазени тайни, известни единствено на местните майстори.
А сега тези тайни бяха изгубени завинаги.
Каруцата се друсаше по пътя покрай още насаждения — ръж, овес, боб, редове зеленчуци. Някои от нивите носеха следи от скорошна жътва, други като че ли бяха предадени на огъня.
„Нима селяните са заподозрели истината?“
Докато се спускаха към долината, покрай пътя се появиха кошари с високи огради, които донякъде скриваха ужаса от другата страна. Подутите трупове на стотици овце образуваха цели могили по обраслите ливади. По-близо до селото започнаха да се появяват свине и кози, проснати, с хлътнали очи, оставени да лежат там, където са умрели. В една нива лежеше кокалест вол, все още запрегнат в ралото.
Наближаваха центъра, а селото си оставаше все така притихнало. Не ги посрещна лай на куче, не се чу кукуригане на петел, нито рев на магаре. Църковната камбана не зазвъня и никой не извика на непознатите пътници.
Над цялото село тегнеше пълна тишина.
Както щяха да открият, повечето мъртъвци все още лежаха в домовете си — явно накрая са били твърде слаби, за да излязат навън. Един от труповете обаче лежеше проснат на мегдана, недалеч от каменните стъпала на господарската къща. Човекът изглеждаше така, сякаш току-що е паднал, сякаш се е спънал по стълбите и си е счупил врата. Но дори от високата каруца Мартин забеляза съсухрената кожа върху костите, кухите очи, потънали дълбоко в черепа, изтъняването на крайниците.
Пораженията бяха същите като при животните в полята. Сякаш цялото село бе подложено на обсада и бе измряло от глад.
Чу се чаткане на копита и Реджиналд спря коня до каруцата.
— Хамбарите са пълни — каза той и отри ръце в гащите си. Високият, покрит с белези мъж бе ръководил кампаниите на крал Уилям в Северна Франция. — Намерих плъхове и мишки в зърнохранилищата.
Мартин го погледна.
— Мъртви като всичко останало. Точно като на онзи прокълнат остров.
— Но ето че опустошението е стигнало и до нашите брегове — промърмори Мартин. — Навлязло е в земите ни.
Именно затова бяха пратени тук, затова пътят беше заварден и групата им се бе заклела да пази тайна.
— Жерар намери добър труп — каза Реджиналд. — По-пресен от повечето. На момче. Отнесе го в ковачницата. — Тежката му ръка посочи една дървена постройка с висок каменен комин.
Мартин кимна и слезе от каруцата. Трябваше да знае със сигурност и имаше само един начин да разбере. Работата му като кралски следовател бе да научи истината от мъртвите. Макар че засега смяташе да остави най-кървавата работа на френския касапин.
Приближи отворената врата на ковачницата. Жерар стоеше приведен над студената пещ. Французинът бе служил в кралската войска, където бе рязал крайници и бе правил всичко по силите си, за да запази живота на войниците.
Беше разчистил тезгяха в центъра на ковачницата и вече бе съблякъл момчето и го бе вързал за него. Мартин впери поглед в бледата изтощена фигура. Собственият му син бе горе-долу на същата възраст, но смъртта бе състарила горкото селско момче и го бе направила да изглежда много по-съсухрено, отколкото подобаваше за неговите осем или девет години.
Докато французинът приготвяше ножовете, Мартин огледа момчето по-подробно. Ощипа кожата и забеляза липсата на тлъстина под нея. Разгледа напуканите устни, люпещата се кожа по главата, където косата беше опадала, подутите глезени и стъпала; най-много внимание обаче обърна на изпъкналите кости и прокара длани по тях, сякаш се мъчеше да разчете карта с пръсти — ребра, челюст, очници, таз.
Какво се беше случило?
Знаеше, че истинските отговори лежат по-дълбоко.
Жерар пристъпи към масата с дълъг тънък нож в ръка.
— Ще се захващаме ли за работа, monsieur?
Мартин кимна.
След четвърт час трупът на момчето лежеше на масата като изкормено прасе. Разрязаната от слабините до глътката кожа бе издърпана настрани и закована за дървото. Подутите розови вътрешности лежаха сплетени в кървавочервената кухина. Под ребрата изпъкваше кафеникавожълт черен дроб, прекалено голям за толкова малко тяло, особено за момче, станало само кожа и кости.
Ръцете на Жерар потънаха в студения корем на момчето.
Стоящият от другата страна Мартин докосна челото си и мислено се помоли за прошка за това прегрешение. Но вече бе твърде късно да получат прошка от момчето. Трупът му можеше единствено да потвърди най-големите им страхове.
Жерар измъкна еластичния бял стомах, от който висеше подут лилав далак. Ловко го отряза и го пусна на масата. Още един разрез и стомахът зейна отворен. Сякаш от някакъв противен рог на изобилието по дъските се изсипа гъста зелена смес от несмлян хляб и зърно.
