Разнесе се тежка воня. Мартин прикри устата и носа си с длан — не заради нея, а заради ужасната истина.
— Момчето е умряло от глад, това е ясно — каза Жерар. — Но с пълен стомах.
Смразен, Мартин отстъпи назад. Доказателството беше налице. Трябваше да изследват и други, за да са сигурни. Но смъртта изглеждаше същата като на острова, отбелязан в Книгата на сметките с червено мастило като „опустошен“.
Впери поглед в изкорменото момче. Това бе тайната причина да се наложи проучването. Целта му бе да се намери този мор в страната и да бъде ликвидиран, преди да се е разпространил. Смъртните случаи бяха същите като на онзи самотен остров. Жертвите като че ли се бяха тъпкали с храна, но въпреки това бяха умирали от глад, без да извлекат сила от погълнатото.
Трябваше му свеж въздух и излезе навън на слънце. Загледа се в тучните зелени хълмове. Подухна ветрец и зашушна в нивите с ечемик, овес, пшеница и ръж. Мартин си представи отнесен в океана човек, който умира от жажда, заобиколен от вода, която не става за пиене.
Това тук беше същото.
Потръпна под немощното слънце. Искаше му се да е колкото се може по-далеч от тази долина. Отдясно, от другия край на селския мегдан, се чу вик. Някаква облечена в черно фигура стоеше пред отворена врата. За миг Мартин се уплаши, че това е самата Смърт, но след това фигурата махна с ръка и развали илюзията. Бе абат Орен, също член на групата и игумен на манастира Келс в Ирландия. Стоеше на входа на селската църква.
— Ела да видиш! — извика абатът.
Мартин се запрепъва към него. Беше повече рефлекс, отколкото съзнателно движение. Не искаше да се връща в ковачницата. Щеше да остави момчето на грижите на френския касапин. Прекоси мегдана, изкачи стъпалата и застана до католическия монах.
— Какво има, абат Орен?
— Богохулство — изсъска ирландецът и влезе в черквата. — Да поругаят по такъв начин това свято място. Нищо чудно, че всички са били покосени.
Мартин забърза след него. Абатът бе слаб като скелет и приличаше на призрак в прекалено широкия си пътен плащ. Той бе единственият от цялата група, който бе посетил острова срещу ирландското крайбрежие и бе видял същото опустошение и там.
В неугледната църква бе мрачно, пръстеният под бе покрит с тръстика. Нямаше пейки, покривът бе нисък, с тежки греди. Единствената светлина идваше през двата високи тесни прозореца в дъното. Прашните лъчи падаха върху олтара, който представляваше една-единствена каменна плоча. Явно отгоре й бе имало покривало, но сега то лежеше захвърлено на земята, най-вероятно от монаха, докато беше търсил.
Абат Орен отиде до олтара и посочи с трепереща ръка голия камък. Раменете му се тресяха от гняв.
— Богохулство — повтори той. — Да изрязват езически символи в дома на нашия Господ.
Мартин се приближи и се наведе над олтара. Камъкът бе украсен със слънца и спирали, кръгове и странни усукани фигури, несъмнено езически.
— Защо им е на тези набожни хора да извършват подобен грях?
— Не мисля, че това е дело на селяните — рече Мартин.
Прокара длан по олтара. Усети под пръстите си старостта на знаците, износените ръбове на изрязаните фигури. Определено бяха много стари. Мартин си спомни твърдението на коларя, че мястото било прокълнато, че било свещено за старите келти и че гигантските им камъни още можели да се открият скрити в мъгливите гори горе.
Изправи се. Явно един от тези камъни бе домъкнат в Хайглен, за да се използва като олтар в селската църква.
— Ако не са го направили те, тогава как ще обясниш това? — попита абатът. Отиде до стената зад олтара и обгърна с жест големия знак върху нея. Беше нарисуван скоро — с кръв, ако можеше да се съди по ръждивия цвят. Представляваше кръг, прерязан от кръст.
Мартин беше виждал подобни знаци върху надгробни камъни и стари руини. Това бе свещен символ на келтските жреци.
— Езически кръст — каза той.
— Намерихме същия и на острова, бележеше всяка врата.
— Но какво означава това?
Абатът докосна сребърния кръст на гърдите си.
— Точно както се боеше кралят. Змиите, които напълнили Ирландия и били прогонени от свети Патрик, са дошли до нашия бряг.
Мартин знаеше, че абатът няма предвид истинските змии от полето, а езическите жреци, които носели извити като змии тояги — друидите, водачите на старите келти. Свети Патрик покръстил езичниците или ги прогонил от Ирландия.
Но това бе станало преди шест столетия.
Мартин се обърна към вратата и се загледа в мъртвото село. Думите на Жерар отекнаха в главата му. „Момчето е умряло от глад с пълен стомах“.
Всичко това беше безсмислено.
— Това село трябва да бъде изгорено — промърмори абатът зад него. — И земята да се посипе със сол.
Мартин кимна, но тревогата в гърдите му растеше. Нима огънят наистина можеше да унищожи онова, което бе извършено тук? Не можеше да каже, но в едно беше сигурен.
Ужасът съвсем не беше свършил.
Отец Марко Джовани се скри в тъмната каменна гора.
Огромните мраморни колони поддържаха покрива на базиликата „Св. Петър“ и разделяха пода й на капели, гробници и ниши. Произведения на големи майстори изпълваха святото място — Микеланджеловата „Пиета“, балдахинът на Бернини, бронзовата статуя „Св. Петър на трон“.
Марко знаеше, че не е сам в каменната гора. Имаше и ловец, който го дебнеше, най-вероятно в дъното на храма.
Преди три часа беше получил вест от свой колега археолог и някогашен наставник от Григорианския университет в Рим, който също служеше на Църквата. Искаше да се срещнат тук в полунощ.
Това обаче се оказа капан.
Опрял гръб на колоната, Марко притискаше с длан лявата си страна, за да спре кървенето. Бяха го проболи до ребрата. Горещата течност се лееше между пръстите му. Лявата му ръка стискаше доказателството, от което се нуждаеше — стара кожена чантичка, малко по-голяма от портмоне.
Раздвижи се да надникне в централния кораб и кръвта потече по-силно и закапа по мраморния под. Не можеше да чака повече — рискуваше да изгуби твърде много сили. Помоли се наум, отблъсна се от колоната и се затича към папския олтар. Всяка тежка стъпка бе като ново пробождане отстрани. Марко не беше ранен от нож. Стрелата бе разсякла плътта му и се бе забила в съседната пейка. Къса дебела черна стрела. Стоманена стрела за арбалет. Беше я разгледал от скривалището си. В основата й светеше малък червен диод, приличаше на някакво огнено око в тъмното.
Нямаше представа как да постъпи, така че просто побягна, като се мъчеше да се привежда възможно повече. Знаеше, че най-вероятно ще умре, но тайната, която държеше, бе по-важна от живота му. Трябваше да издържи, докато стигне изхода, да намери някой от патрулиращите швейцарски гвардейци и да прати вест до Светия престол.
