— Всичко наред ли е? — попита той.
— Всичко е идеално.
Тя се обърна към него. Пусна телефона в джоба си, развърза колана на робата и я остави да се свлече от раменете й. Стоеше с гръб към пламъците и много ясно усещаше топлината им и ледения мраз в стаята.
Стоеше там, където й беше мястото.
Между леда и огъня.
Трета част
Семената на унищожението
18.
Слънцето беше ниско над хоризонта. Там, където отиваха, през късната есен имаше малко дневна светлина. Архипелаг Свалбард се намираше на половината път между северния бряг на Норвегия и Северния полюс. По-голямата част от сушата му беше погребана под ледници и архипелагът бе дом предимно за елени и бели мечки.
Дори свети Никола трудно би нарекъл подобно място свой дом.
Но за момента Пейнтър се наслаждаваше на салона в кожа и махагон на частния самолет — „Сайтейшън Соврин“, уреден от Кат. Освен това тя беше променила бордния лист и ги бе писала като директори на някакъв въглищен консорциум. Прилично прикритие. Въгледобивът бе основната индустрия на архипелага.
Салонът беше за седем души, така че за четиримата имаше предостатъчно място да се разположат удобно. Успяха да подремнат — имаха нужда след дългата нощ, — но след по-малко от час щяха да кацнат в Лонгир, най-голямото населено място на островите.
Пейнтър се облегна в коженото си кресло. Срещу него седеше сенатор Горман. Монк и Крийд деляха съседното канапе. Беше време да свалят картите на масата, да уточнят плана на несигурната игра, която им предстоеше.
Пейнтър знаеше, че трябва да действат бързо, още от мига, в който колелата на самолета докоснат пистата. Бяха напуснали Осло, знаейки две неща. Първо, че там вече е доста напечено — прикритието на Пейнтър бе разбито, а сенаторът беше преследван. И второ, че основният заподозрян вече е напуснал града и пътува към същите замръзнали острови, към които летяха в момента. Това бе най-добрият им шанс да притиснат Карлсен и да получат някои истински отговори.
Главният изпълнителен директор на „Виатус“ водеше група лидери от конференцията да видят прочутото Световно зърнохранилище в Свалбард. Това бе Ноев ковчег за семена, чиято цел бе да запази най-скъпоценното — семената на над триста хиляди растителни вида — от войни, епидемии, ядрена атака, земетресения, дори драстични промени на климата. Проектирано да издържи двадесет хиляди години, Хранилището на Страшния съд бе изградено на сто и петдесет метра под планината в най-затънтеното населено място на света.
Ако искаха да си поговорят насаме с Карлсен, далеч от любопитни очи, това място беше идеалното. Но подобна среща криеше значителен риск.
— Сенаторе — за кой ли път опита Пейнтър. — Все още смятам, че е по-добре да останете в Лонгир. Ако ни потрябвате, ще ви включим в разследването.
Пейнтър продължаваше да поддържа версията, че тримата са от кабинета на главния инспектор и работят за Криминалния следствен отдел на Министерството на отбраната. Дори имаха значки, за да го докажат.
— Идвам с вас — отсече сенатор Горман и отпи от кафето си.
Пейнтър бе забелязал, че е добавил към него и малко бренди от бара. Не че го обвиняваше. През последните няколко часа Горман бе получил серия тежки удари. И беше в близки, почти приятелски отношения с Карлсен.
Гласът на Горман стана по-твърд.
— Ако Ивар наистина има пръст в смъртта на сина ми…
— Все още не знаем до каква степен е замесен самият той — не особено убедително посочи Пейнтър.
Сенаторът не се върза.
— Стисна ми ръката, мамка му!
И стовари юмрук върху масата. Задрънчаха чаши и шишета сос. Сенаторът яростно погледна събеседника си. Явно нямаше шанс да бъде разубеден. Пейнтър можеше само да предполага каква болка изпитва от загубата, следвана от предателство. Но в този момент не му трябваше човек, който да направи нещо необмислено.
Все пак мъжът срещу него имаше един солиден аргумент и сега го изтъкна отново:
— Ще съм ви нужен, за да се доближите до Ивар.
Пейнтър отпусна ръце в скута си — Горман имаше право. Карлсен бе заминал час преди тях, за да изпревари идващата откъм полюса буря. Сигурно вече щеше да е в хранилището, когато кацнеха. А охраната там беше сериозна, особено при наличието на важните гости от конференцията.
— За да влезете, ще имате нужда от мен и от пропуска ми — продължи Горман. — Дори вашите значки няма да направят впечатление на охраната. А с моята покана ще мога да вкарам най-малко един от вас в хранилището.
Вече беше решено, че този „един“ ще е Пейнтър. Монк и Крийд трябваше да установят защитен периметър и да играят ролята на подкрепа.
Пейнтър се беше запознал и със системата на охраната на зърнохранилището. То се намираше зад врати от калена стомана и разполагаше с модерна система за наблюдение, без да се броят двете хиляди бели мечки, които бродеха из острова. А специално за това посещение охраната щеше да се подсили от контингент от норвежката армия.
Така че проникването им там без сенатора можеше да се окаже по-трудно и от проникването във Форт Нокс.
Пейнтър си даваше сметка за всичко това и накрая се предаде. Поизправи се в стола си и огледа останалите.
— В такъв случай нека преди кацането да видим какво знаем. И по-важното, какво не знаем. Щом се озовем на земята, трябва да действаме.
Монк кимна.
— Откъде започваме?
— От главната ни цел, Ивар Карлсен. — Пейнтър се обърна към Горман. — Работили сте с Карлсен години наред. Какво можете да ни кажете за него?
Сенаторът се облегна. Явно се мъчеше да сдържи гнева си, но физиономията му си остана мрачна.
— Ако ме бяхте попитали вчера, щях да ви кажа, че е суров як тип, който знае как да прави пари, но също така е наясно с отговорностите, вървящи с такова богатство. Нещо от сорта на кръстоска между Рокфелер и Франклин Делано Рузвелт.
— Как се запознахте?
— Чрез Римския клуб. Влязох в него колкото да създам политически и делови връзки. Няма нищо по- добро за една кариера от това да си другаруваш с международна група индустриалци, политици и знаменитости. — Сви рамене, без да се срамува от амбициите си. — Но после се запознах с Ивар. Страстта му бе наелектризираща, красноречието му завладяваше. Той твърдо и от все сърце вярва в запазването на света, в осигуряването на бъдещето на човечеството. Вярно, някои от предложенията му за ограничаването на ръста на населението може и да са крайни. Задължителен контрол на раждаемостта, стерилизация, да се плаща на семействата да нямат деца. Но някой трябва да направи тези трудни избори. Именно това ме
