проследяващо устройство. Това бе условието за освобождаването й, допълнителна застраховка, че ще могат да следят местоположението и действията й. Беше твърде важна, за да я пуснат просто така, имаше твърде тесни връзки с тайната терористична мрежа, известна като Гилдията. Никой нямаше представа кои са истинските кукловоди на тази организация; знаеше се само, че тя е здраво вкопана и има филизи и корени по целия свят.
Сейчан твърдеше, че е двоен агент, чиято задача била да проникне в Гилдията и да открие кои са онези, които я ръководят. Но не предложи никакви доказателства в подкрепа на думите си. Грей се бе престорил, че я оставя да избяга, но си замълча за имплантирания датчик. Устройството даваше възможност на американските разузнавателни служби да научат повече за Гилдията.
Грей обаче подозираше, че решението й да се установи във Венеция няма нищо общо с организацията. Усети върху себе си погледа на Пейнтър Кроу, сякаш директорът чакаше някакъв отговор от него. Лицето му бе безстрастно, но проблясването в сините му като лед очи издаваше, че това е изпитание.
— Връща се на местопрестъплението — каза Грей и се поизправи в стола си.
— Какво? — не разбра Монк.
Грей кимна към картата.
— В Санта Кроче се намират някои от най-старите части на Венецианския университет. Преди две години тя уби един музеен уредник, който бе свързан с въпросния университет. Видя му сметката най-хладнокръвно. Каза, че трябвало да го направи, за да защити семейството му. Жена му и дъщеря му.
Пейнтър потвърди думите му.
— Детето и майката наистина живеят в този район. Имаме наши хора на място, опитват се да определят точното й местоположение. Датчикът обаче е пасивен. Максималната му точност е пет квадратни километра. Държим семейството на уредника под наблюдение в случай, че Сейчан се появи. Доста хора я търсят, така че несъмнено се спотайва. Най-вероятно е дегизирана.
Грей си спомни напрежението на лицето й, когато се беше опитала да оправдае хладнокръвното убийство на уредника. Нищо чудно не Гилдията, а чувството за вина да я бе накарало да се върне във Венеция. Но с каква цел? Ами ако грешеше? Ами ако всичко това бе някакъв изкусен номер? Сейчан беше блестящ ум и отличен стратег.
Впери поглед в екрана.
В тази работа имаше нещо нередно.
— Защо чак сега ми показваш това? — попита Грей. Сигма следеше Сейчан повече от година, така че каква беше причината изведнъж да го извикат спешно в централата?
— До новия шеф на АИОП е дошла вест от Агенцията за национална сигурност и той я предаде на нас. Поради липсата на реална разузнавателна информация, дължаща се на освобождаването на Сейчан, властимащите са изгубили търпение и са наредили незабавното й залавяне. Трябва да бъде откарана за разпит в центъра за секретни операции в Босна.
— Но това е безумие. Тя никога няма да проговори. Освен това е най-добрият ни шанс да научим нещо конкретно за Гилдията.
— Напълно съгласен. За съжаление, ние сме единствените, които поддържаме това мнение. Ако Шон беше останал начело на АИОП…
Гласът на Пейнтър замря, изпълнен с болка. Д-р Шон Макнайт беше основал Сигма и по онова време беше директор на АИОП. Миналата година беше убит при нападение срещу щабквартирата. Новият шеф на АИОП, генерал Грегъри Меткаф, беше все още пресен, все още се мъчеше да се справи с политическите последици от нападението. От самото начало двамата с Пейнтър бяха на нож. Грей подозираше, че единствено подкрепата на президента спасява Пейнтър Кроу от изхвърляне. Но дори тази подкрепа си имаше граници.
— Меткаф отказва да разрошва перушината на разузнавателните служби и по този въпрос е на страната на АНС.
— Значи ще я спипат.
— Ако успеят. — Пейнтър сви рамене. — Нямат си представа с кого си имат работа.
— В момента съм свободен. Мога да ида там. Да предложа помощта си.
— Каква помощ? На тях да я спипат, или на нея да се измъкне?
Грей замълча, разкъсван от противоречиви чувства. Накрая взе решение.
— Ще направя каквото се иска от мен — каза твърдо, гледаше Пейнтър многозначително.
Директорът поклати глава.
— Ако Сейчан те види или дори заподозре, че си във Венеция, ще разбере, че я следим. Ще изгубим цялото си предимство.
Грей се намръщи. Знаеше, че директорът е прав.
Телефонът иззвъня и Пейнтър вдигна. Грей беше доволен от моментното отвличане на вниманието — така можеше да подреди мислите си.
— Какво има, Брант? — попита Пейнтър. Докато слушаше секретаря си, вертикалните бръчки между веждите му станаха още по-дълбоки. — Прехвърли обаждането.
Миг по-късно подаде слушалката на Грей.
— Лейтенант Рейчъл Верона. Обажда се от Рим.
Грей не успя да скрие изненадата си. Взе слушалката и се обърна леко настрани от другите двама.
— Рейчъл?
Веднага разпозна сълзите в гласа й. Не хлипаше, но обикновено увереният й плавен глас бе като насечен на парчета.
— Грей… трябва да ми помогнеш.
— Винаги. Какво има?
Не се бяха чували от месеци. Повече от година бяха имали романтична връзка, дори говореха за женитба, но накрая нещата не се получиха. Като карабинер Рейчъл бе твърде обвързана с работата си. Грей също имаше дълбоки професионални и лични връзки в Щатите. А и разстоянието се оказа прекалено голямо.
— Вуйчо Вигор — каза тя. Думите й бяха забързани, сякаш се мъчеха да изпреварят гонещия ги порой сълзи. — Снощи. Имало е експлозия в „Свети Петър“. В кома е.
— Господи, какво е станало?
— Загинал е друг свещеник, един от бившите му студенти — все така забързано продължи Рейчъл. — Подозират, че става въпрос за терористична атака. Но аз не… не ми позволяват… не знаех на кого другиго да се обадя.
— Всичко е наред. Ще взема първия самолет. — Грей погледна Пейнтър и шефът му кимна. Нямаше нужда от обяснения.
Монсеньор Вигор Верона бе помагал на Сигма при две по-ранни операции. Познанията му по археология и древна история се бяха оказали жизненоважни, да не говорим за сериозните му връзки в Римокатолическата църква. Бяха му страшно задължени.
— Благодаря, Грей. — Рейчъл вече говореше по-спокойно. — Ще ти пратя следственото дело. В доклада обаче са спестени част от подробностите. Ще ти ги кажа, когато пристигнеш.
Докато тя говореше, Грей отново насочи вниманието си към монитора и по-точно към червения триъгълник в центъра на Венеция. Снимката на Сейчан се взираше студено и гневно в него от ъгъла на екрана. Убийцата също бе имала вземане-даване с Рейчъл и вуйчо й.
А сега се бе върнала в Италия.
Обзе го лошо предчувствие.
Нещо не беше наред във всичко това. Усещаше, че се надига буря, но не знаеше в каква посока духат ветровете. Само едно беше сигурно.
— Ще дойда колкото се може по-скоро — обеща той.
3.
