Лейтенант Рейчъл Верона излезе от болницата в потъващия в здрач център на Рим и вдиша дълбоко хладния есенен въздух. Безпокойството й мъничко намаля. Острите дезинфектанти едва прикриваха миризмата на лежащите в креватите тела. Болниците винаги миришеха на ужас.
За първи път от години й се прииска да запали цигара, да прогони по някакъв начин мрачното предчувствие, което се нагнетяваше в нея с всеки час. Вуйчо й продължаваше да е в кома. Бяха го сложили на системи, жици пълзяха до машините, които следяха жизнените му показатели, респираторът движеше гръдния му кош. Изглеждаше остарял с десет години, очите му бяха отекли и с черни кръгове около тях, главата му бе обръсната и бинтована. Докторите й бяха обяснили — субдурален кръвоизлив и малка фрактура на черепа. Следяха внимателно вътрешночерепното му налягане. Магнитният резонанс не показваше поражения на мозъка, но вуйчо й оставаше в безсъзнание, което тревожеше лекарите. Според медицинския и полицейския доклад Вигор бил приет в болницата почти в делириум. Преди да изпадне в кома, трескаво повтарял една и съща дума.
Morte.
Смърт.
Но какво означаваше това? Дали Вигор знаеше какво се е случило с другия свещеник? Или просто бълнуваше?
Никой не можеше да го попита. Оставаше си неконтактен.
Въпреки това тя не можеше да намери покой. Беше държала ръката му през по-голямата част от деня, беше я стискала от време на време, молеше се за някакъв знак, че вуйчо й се възстановява. Но пръстите му си оставаха отпуснати, кожата му беше студена, сякаш жизнената сила беше напуснала тялото му и бе оставила след себе си празна черупка.
Най-много я измъчваше, че не може да му помогне. Вигор на практика я бе отгледал и беше единственият й близък роднина. Тя остана при него целия ден, като напусна поста си само колкото да се обади до Съединените щати.
Грей щеше да пристигне сутринта.
Това бе единствената добра новина за последните двайсет и четири часа. Макар да не можеше да подобри състоянието на Вигор, тя щеше да използва всичките си способности, за да открие истината за това нападение.
Разследването на експлозията в „Св. Петър“ вече се бе превърнало в тресавище, включващо всевъзможни агенции — както италиански, така и службите на Интерпол и Европол. Като че ли всички споделяха мнението, че става въпрос за терористична атака. Това заключение се основаваше най-вече на обезобразяването на свещеника след смъртта му. На челото му бе жигосан странен знак.
Някой определено беше оставил послание. Но какво беше то и кой бе подателят? Засега нито една групировка не беше поела отговорност.
Рейчъл знаеше, че най-бързият начин да открие истината е да започне свое разследване, което да е по-съсредоточено, по-целенасочено от хаоса, породен от различните служби.
Затова се обади на Грей. Макар че на персонално ниво молбата за помощ звучеше неловко, Рейчъл разбираше, че ще има нужда от ресурсите на Сигма, ако иска да открие истината. Разбираше също, че не може да се справи сама. Нуждаеше се от човек, на когото да може да се довери напълно. Нуждаеше се от Грей.
„Но дали това позвъняване не беше повече от делово?“
Пресече паркинга на болницата, качи се в малкия си син мини купър и потегли. Свали гюрука и освежаващият ветрец започна да прояснява главата й, докато не се озова зад препълнен автобус, бълващ зловонни газове.
Отби от магистралата и продължи по по-малките улички, осеяни с магазини, кафенета и ресторанти. Беше решила да се прибере направо в апартамента си, за да си почине и да си събере мислите преди утрешната среща, но вместо това откри, че кара към Тибър. След няколко завоя на отсрещния бряг на реката засия куполът на „Св. Петър“.
Тя остави уличното движение да я понесе към целта й. След експлозията целият Ватикан беше затворен за посетители. Дори папата беше евакуиран от съображения за сигурност в лятната резиденция в Кастел Гандолфо. Това обаче така и не спря потока туристи и любопитни зяпачи. Ако не друго, тълпите бяха станали още по-гъсти.
Заради задръстването й трябваше половин час, за да намери къде да паркира. Когато стигна полицейския кордон, който отцепваше прочутия площад, вече бе тъмно. Площадът „Св. Петър“ обикновено бе пълен с благочестиви богомолци и шумни туристи, но в момента бе почти пуст. Само неколцина униформени патрулираха между колоните и на откритото пространство. Един стоеше в основата на египетския обелиск, който се издигаше в центъра. Всички носеха карабини на рамо.
На заграждението Рейчъл се легитимира.
Полицаят се намръщи. Беше на средна възраст, с шкембе и леко кривокрак. Градската полиция и военизираните карабинери обикновено не бяха в особено радушни отношения.
— Защо сте дошли? — грубо попита той. — С какво атаката може да предизвика интереса на Службата за опазване на културното наследство?
Основателен въпрос. Нейната служба се занимаваше с кражбите на произведения на изкуството и търговията на антики на черния пазар. Нямаше нищо общо с тероризма. Рейчъл нямаше причина да е тук. Всъщност поради връзката си с една от жертвите беше изрично предупредена да не се мярка в района.
Но трябваше лично да види местопрестъплението.
Прочисти гърлото си и посочи напред.
— Дойдох да опиша последствията от експлозията и да потвърдя, че няма изчезнали произведения на изкуството.
— Аха, канцеларска работа. — Гласът му бе пропит с презрение. — Нищо чудно, че пращат жена — добави под нос.
Рейчъл отказа да лапне въдицата и прибра документите си.
— Ако нямате друго за казване, чака ме много работа, а вече е късно.
Полицаят сви рамене и се отмести, но едва-едва. Наложи й се да се промъкне покрай него. Той се наведе към нея и тя трябваше буквално да се отърка в едрото му туловище. Рейчъл познаваше тази игра. В организация, която беше предимно мъжка общност, я третираха или като заплаха, или като сексуален обект, който трябва да бъде завоюван.
Гневът и пламна и за миг прогори безпокойството и тревогите й. Тя се промуши покрай гадината, но не и преди да се увери, че токчето й ще попадна върху пръстите му. Натисна с цялата си тежест, докато минаваше.
Мъжът изненадано изпъшка и отскочи.
— Scusi — студено се извини тя и продължи, без да се обръща.
— Zoccola! — изруга той след нея.
Без да му обръща внимание, Рейчъл прекоси пустия площад. От двете страни я обгръщаха колонадите на Бернини. Откри, че ускорява ход, докато минава покрай обелиска и фонтаните и продължава към главния вход на базиликата. Над нея грамадният купол на Микеланджело блестеше на фона на нощното небе.
Докато минаваше между гигантските статуи на св. Петър и св. Павел, които стояха на стража пред базиликата, Рейчъл хвърли поглед към надписа под въоръжения с меч апостол Павел. Беше на староеврейски и гласеше „Всичко мога чрез Него, Който ме укрепява“. Не разбираше езика, но Вигор й го беше прочел още когато бе малка. Почерпи сила от посланието и от мисълта за вуйчо си.
С нова решимост изкачи стъпалата. Вратата не беше заключена. Мина през портика и се озова в огромния централен кораб на базиликата — простираше се на почти двеста метра пред нея. Църквата тънеше в мрак, ако не се брояха трепкащите пламъчета на свещите. В отсрещния край папският олтар блестеше, осветен от натриеви лампи. Дори от това разстояние Рейчъл различи лентата, ограждаща местопрестъплението.
Експлозията бе станала в апсидата, зад главния олтар. Рейчъл тръгна към центъра, без да обръща внимание на изобилието произведения на изкуството и архитектурата около себе си. Цялото й внимание бе насочено към целта.
