напълно здрав. Пък и подробностите около случилото се в Рим все още бяха оскъдни. Пейнтър не беше сигурен кой от агентите на Сигма е най-подходящ за мисията, коя научна дисциплина може да допълни експертизата на Грей по биофизика. Специалността на Монк Кокалис беше съдебната медицина, а за момента тези умения не изглеждаха необходими. Грей проумя това и в крайна сметка се укроти, но Пейнтър не го пусна самичък. До научаването на повече подробности единственото, от което се нуждаеше Грей, бе малко груба сила.
И я получи.
Тъкмо се чудеше дали да не вземе още един аспирин, когато Интеркомът на бюрото му издаде тих звън, последван от гласа на Брант.
— Господин директор, генерал Меткаф иска да говори с вас.
Пейнтър очакваше телеконференцията. Беше чел засекретения имейл от шефа на АИОП. Въздъхна тежко, чукна бутона и завъртя стола си, за да се обърне към стенния монитор зад гърба си.
Тъмният екран примигна и оживя. Генерал Грегъри Меткаф седеше зад бюрото си. Беше афроамериканец, завършил Уест Пойнт, и макар да бе на петдесет и пет, си оставаше толкова як и жизнен, колкото беше и когато играеше централен защитник във футболния отбор на академията. Единствените признаци за възрастта му бяха прошарената му коса и очилата за четене в лявата му ръка. След като Меткаф бе назначен за шеф на АИОП, Пейнтър бързо се научи да не подценява интелигентността му.
Но предпазливостта между двамата си оставаше.
Генералът се наведе малко напред и започна без предисловия:
— Прочетохте ли доклада, който ви пратих относно конфликта в Африка?
„Къде остана доброто възпитание?“
Пейнтър махна към един от стенните монитори.
— Прочетох го. Наред с доклада на НАТО за нападението срещу лагера на Червения кръст. Направих също така проверка на корпорацията, чиято собственост е била опитната ферма.
— Добре. Значи не е нужно да ви разяснявам подробности.
Пейнтър настръхна от снизходителното отношение.
— Все още не разбирам какво общо има всичко това със Сигма.
— Не разбирате, защото още не съм ви казал. Болката зад очите се изостри.
Генералът чукна клавиатурата пред себе си, екранът се раздели на две и до Меткаф се появи снимка. На нея се виждаше млад бял мъж, само по боксерки и завързан на дървен кръст насред овъглено димящо поле. Приличаше не толкова на разпятие, колкото на някакво отвратително плашило. На заден план можеше да се види сухата африканска савана.
— Името на младежа е Джейсън Горман — хладно каза Меткаф.
Веждите на Пейнтър се сключиха още повече.
— Горман? Като сенатор Горман ли?
Името на сенатора се бе появило, докато проучваше корпорация „Виатус“. Себастиан Горман бе шеф на Сенатската комисия по земеделието, храните и горите. Беше силен привърженик на разработването на генномодифицирани храни като средство за изхранване на гладуващия свят и източник на нови биогорива.
Генералът прочисти гърлото си, за да изтръгне Пейнтър от унеса му.
— Именно. Това е двайсет и три годишният син на сенатор Горман. Младежът е имал магистърска степен по молекулярна биология и е работел върху доктората си, но е заминал за Мали най-вече за да бъде очи и уши на сенатора за разработвания проект.
Пейнтър започна да разбира защо тази криза бе достигнала такива високи нива във Вашингтон. Влиятелният сенатор, несъмнено обезумял и настояващ за отговори за смъртта на сина си, сигурно разтърсваше целия Капитолий. Но продължаваше да не разбира каква е ролята на Сигма в този случай. Според доклада на НАТО атаката бе дело на въстаниците туареги — брутална сила, която непрекъснато тормозеше западноафриканската република.
— Сенатор Горман получил от сина си имейл, изпратен в сутринта на атаката — продължи Меткаф. — Нападението е описано с няколко кратки изречения. От описанието на хеликоптери и напалмови бомби може да се съди, че атаката е мащабно дело на военни.
Пейнтър се поизправи в стола си.
— Към имейла имало прикрепени файлове. Сенаторът не можел да проумее защо са били пратени, нито пък да разбере научното им съдържание. И понеже не знаел какво да направи, ги препратил на научния ръководител на сина си от Принстън доктор Хенри Малой.
— Аз също бих искал да ги видя — каза Пейнтър. Вече разбираше защо са се обърнали към Сигма. Странната атака, загадъчните изследвания — всичко това беше по тяхната част. Умът му автоматично започна да мисли за логистика и планове за действие. — Мога да изпратя хора в Мали в рамките на двайсет и четири часа.
— Не. Ролята ви в този случай ще бъде ограничена. — В гласа на Меткаф се прокрадваше заплаха. — Тази каша вече ескалира в политическа лайняна буря. Сенатор Горман е тръгнал на лов за вещици и е готов да стовари вината върху всеки, който му се изпречи.
— Господин генерал… — започна Пейнтър.
— А положението на Сигма вече е доста разклатено. Една погрешна стъпка — и никой няма да е в състояние да й помогне.
Пейнтър спести резкия отговор и остави намека за липса на доверие в групата му да мине покрай него. Трябваше внимателно да избира кои битки да води с този човек. Тази не беше от тях.
— И как виждате ролята на Сигма в този случай?
— Да събере информация от файловете и да определи дали има нужда от още проучвания. Започнете с доктор Малой. Искам да го разпитате и да прегледате файловете.
— Мога да пратя екип при него още днес следобед.
— Добре. Има и още нещо. Нещо, с което бих желал да се заемете лично.
— Какво по-точно?
— Засега една част от информацията се държи потулена. Искам вие да се заемете с нея. — Генералът чукна няколко клавиша и лицето на Джейсън Горман се появи в едър план. — Онези, които са разпънали момчето, са обезобразил тялото му.
Пейнтър стана и се приближи до монитора. На челото на младежа беше жигосан символ, сякаш някой бе допрял нажежено желязо до кожата. Кръг и кръст.
— Искам да знам защо са го направили — каза Меткаф. — И какво означава.
Пейнтър бавно кимна. Той също искаше да знае.
Рейчъл паркира на определеното й място пред жилищния блок. Остана седнала зад волана, за да помисли върху това, което бе направила. На седалката до нея лежеше малка найлонова торбичка със старата кожена чантичка и страховитото й съдържание.
Беше излязла от „Св. Петър“, без да казва на никого за откритието си.
„Вече е късно — оправда се тя. — Утре ще я предам на следователите. И ще докладвам за всичко“.
Но в същото време разпознаваше по-дълбоката истина зад тази кражба. Думите на вуйчо й я бяха насочили към скритата чантичка. Самата Рейчъл пък имаше чувството, че находката й принадлежи. Ако предадеше чантичката на властите, не само щяха да я накажат, че се намесва в разследване, което не е в юрисдикцията й, но и можеха напълно да я изолират от случая. А така никога нямаше да разбере значението на находката. Пък и не можеше да игнорира известната гордост от постижението си. Никой не беше успял да намери чантичката. Имаше по-голямо доверие на собствената си интуиция, отколкото на мътилката и хаоса, в който се бе превърнало това международно и междуведомствено разследване.
А интуицията й казваше, че е извън отбора си. Нуждаеше се от помощ. По-добре беше да изчака пристигането на Грей, да се посъветва с него и да реши какво да прави по-нататък.
Взе найлоновата торбичка и я прибра в якето си. Слезе от колата и тръгна към стълбите. Апартаментът й
