се намираше на третия етаж. Макар да бе малък, от балкона се откриваше чудесен изглед към Колизея.
Стигна площадката на третия етаж и бутна вратата на стълбището. Докато вървеше по коридора, забеляза две неща. Г-жа Росели отново готвеше нещо с много чесън. А изпод вратата на собственото й жилище струеше светлина.
Спря. Винаги изключваше осветлението, преди да излезе. Но пък тази сутрин бе доста разтревожена. Може да беше забравила.
Не искаше да рискува, така че се прокрадна на пръсти по коридора. Градът беше пълен с крадци и джебчии, а в този район обирите на домове не бяха нещо необичайно. Не сваляше поглед от светлата ивицата под вратата. Докато приближаваше, през светлината премина сянка.
Рейчъл настръхна.
В апартамента й имаше някой.
Изруга под нос и заотстъпва. Нямаше оръжие. Замисли се дали да не почука на вратата на г-жа Росели и да се махне от коридора, но чесънът вече пареше в носа й. В малкия апартамент на старицата изпаренията сигурно щяха да я разплачат. Вместо това бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон.
Върна се до стълбището и се промъкна през вратата, без да сваля поглед от апартамента си. Щом се озова на площадката, нещо студено и твърдо се опря в тила й.
Дулото на пистолет.
Суров глас потвърди заплахата.
— Не мърдай.
4.
Монк подрусваше дъщеричката си на коляно. Пенелопе пискаше с глуповата усмивка, която определено бе наследила от баща си. За щастие, усмивката бе единственото, по което си приличаха. Светлокестенявите й къдрици и деликатните й черти бяха на майка й.
— Монк, ако заради теб повърне…
Кат се появи от кухнята, бършеше ръцете си с кърпа. Все още беше със синия си костюм. Преди час се бе върнала от Капитолия, където беше агитирала бивши служители от разузнавателните служби от името на Сигма, с което помагаше на Пейнтър Кроу. Единственото отпускане, което си позволи вкъщи, бе да развали прическата си и да остави косата си да се спусне свободно по раменете.
Монк беше по клин и тениска. След като остави Грей на летището, се прибра право у дома. Какво друго му оставаше? Знаеше, че Грей се е застъпил за него и се е опитал да го включи в разследването в Италия. Но не се беше получило.
Намести бебето в скута си.
— Стоплих й шишето — каза Кат и тръгна към него с протегнати ръце, за да вземе Пенелопе. Неочаквано се спъна, но успя да запази равновесие. Погледна към пода. — Монк, колко пъти да ти казвам да не си оставяш ръката, където ти попадне?
Монк разтърка чукана на китката си.
— Новата протеза още ме жули.
Кат въздъхна дълбоко и взе Пенелопе.
— Знаеш ли колко струва това нещо?
Монк сви рамене. Разработената от АИОП протеза бе чудо на биоинженерството и включваше последните разработки в областта на механиката, позволяващи сензорна обратна връзка и хирургически точни движения. Освен това китката му беше поставена в полисинтетичен кожух, свързан с нервните окончания и сухожилията на ръката.
Монк докосна контактите на кожуха. Отделената ръка на пода се повдигна на пръсти, захранвана безжично от уредите на китката. Протезата може и да беше мускулната сила, но кожухът на китката бе мозъкът, който я ръководеше. Монк насочи изкуствената ръка към дивана, взе я и я закрепи на мястото й. Раздвижи пръсти и промърмори:
— Продължава да жули.
Кат понечи да тръгне към кухнята, но Монк потупа мястото до себе си. Жена му отново въздъхна и седна. Монк я придърпа до себе си. Косата й ухаеше на жасмин. Кат се облегна на него. Известно време седяха мълчаливо. Пенелопе задряма, свила юмруче пред устата си. Беше страхотно да държиш в прегръдка цялото си семейство.
— Съжалявам за Италия — тихо и нежно рече Кат.
Монк завъртя очи. Не й беше казал нито дума. Темата беше доста чувствителна. Но трябваше да се досети, че тя ще разбере. При всичките й връзки с разузнавателните служби трудно можеше да запази някаква тайна от нея.
Тя го погледна. Монк разпозна смесените чувства в загрижените й очи и тревожната извивка на устните. Кат знаеше колко много искаше да се върне на пълноценна работа, но страхът й за него си личеше ясно. Монк погледна изкуствената си ръка. Опасенията й не бяха неоснователни.
Въпреки това той обичаше работата си и знаеше колко важна е тя.
През изминалата година, докато се възстановяваше от пораженията си — както физически, така и умствени, — беше започнал да разбира това по-пълно. Макар да обичаше семейството си и да осъзнаваше отговорностите си към него, знаеше колко важна е Сигма за това светът да стане по-безопасно място. Не можеше да понася, че е на заден план.
— Чух, че днес си получил ново назначение — каза Кат.
— Поредната бумащина — измърмори той. — Трябва да замина за Ню Джързи, за да разпитам някакъв умник от Принстън за някакви изследователски файлове. Ще се върна до полунощ.
Кат си погледна часовника.
— В такъв случай не трябва ли да тръгваш?
— Имам достатъчно време. Директор Кроу е пратил агент да ме вземе. Някакъв с познания по генетика. Новобранец.
— Джон Крийд.
Монк се вцепени и впери поглед в нея.
— Има ли нещо, което да не знаеш?
Тя се усмихна, наведе се към него и го целуна.
— Знам и че шишето на Пенелопе изстива.
Изкуствената ръка се вкопчи в рамото й и не я пусна да стане.
— Аз пък знам, че шишето може да се затопли пак. — Гласът му стана по-дрезгав. — И че разполагам с около половин час.
— Цял половин час? — Тя повдигна вежди. — Доста амбициозен ставаш напоследък.
Монк й се ухили.
— Не ми се подигравай, жено.
Кат го целуна отново, този път по-дълго.
— Никога — прошепна между устните му.
Д-р Хенри Малой пусна компютърната симулация за трети път. Беше сам в лабораторията в мазето. Поклати глава. Нищо не разбираше. Облегна се назад и се протегна. През последните двадесет и четири часа се занимаваше да компилира данните, изпратени му от офиса на сенатор Горман. Количеството сурова информация беше такова, че се нуждаеше от мощния лабораторен компютър „Афиметрикс“, за да анализира всички ДНК секвенции и образци във файловете.
Почукване на вратата отвлече вниманието му. Лабораторията беше заключена, за да се държи
