размразяване.
Репортерката най-сетне се съвзе и поиска да направи още една снимка, но Джоан я спря със знак на ръката си и поклати глава. Повече снимки нямаше да има.
Хенри така и не бе помръднал от мястото си от момента на взрива. Бе застанал до стъклото, прилепил длан към него. Не откъсваше поглед от остатъците от мумията и от блестящите пръски по стената и машината. На светлината на халогенните лампи веществото светеше с наситен жълт цвят.
— Какво, по дяволите, е това нещо? — попита репортерката с все още треперещ глас, като посочи с ръка замърсеното оловно стъкло.
— Злато — отговори смаян Хенри, като продължаваше да стиска доминиканското разпятие в дясната си ръка.
17:14 ч.
Андите, Перу
— Ако се вслушаш по-внимателно, ще можеш да чуеш дори и говора на мъртвите.
Тези думи накараха Сам Конклин да отлепи нос от пръстта. Обърна поглед към младия журналист на свободна практика, командирован от „Нешънъл Джиографик“.
Норман Фийлдс, сложил лаптоп на коленете си, се бе втренчил в обраслите с тропическа растителност развалини. По бузите и шията му имаше мръсотия. Макар да бе навлякъл австралийско яке и подхождаща му кожена шапка, той така и не успяваше да заприлича на закален от приключения фотожурналист. Носеше очила с дебели стъкла, които увеличаваха очите му, така че през цялото време имаше вид на учуден човек. Макар и висок близо метър и деветдесет, бе тънък като вейка, а и крайниците му бяха хилави.
Сам прилегна на лакът върху рогозката от плетени тръстики.
— Не те разбрах, Норм. Какво искаш да кажеш?
— Следобедът е изключително тих — прошепна събеседникът му с бостънски акцент. После притвори очи и си пое дълбоко дъх. — Имаш чувството, че можеш да чуеш как от планината се раздават древни гласове.
Сам внимателно положи четчицата си до малката каменна статуетка, която почистваше, и приседна. Отмести калната си каубойска шапка на тила и изтри ръце о джинсите. И сега, както често му се бе случвало след дълги часове работа върху някой обект, открит в развалините, странната красота на древния инкски град му подейства като глътка студена бира през горещ, тексаски следобед. Когато човек съсредоточеше вниманието си върху движенията на четката по камъка, лесно можеше да изгуби представа за мащабността на това, което е около него. Зае по-удобна позиция, за да оцени по-добре мрачното величие на развалините. Внезапно почувства, че много му липсва конят му, пъстро конче порода апалуса, което сега беше в прашното ранчо на чичо му, разположено непосредствено извън Мълшу, щата Тексас. Изпита желание да поязди из развалините, сякаш виещите се сред тях криви пътеки щяха да го отведат автоматически до тайната, криеща се в гъстата джунгла извън града. Продължи да се наслаждава на гледката и на лицето му се появи сянката на усмивка.
— В това място има нещо мистично — продължи Норман, като протегна ръце. — Високите върхове. Разкъсаната мъгла. Зелената джунгла. Самият въздух е наситен с уханието на живот, сякаш във вятъра има нещо, което засилва жизнеността.
Сам добродушно потупа журналиста по ръката в знак на съгласие. Гледката бе наистина великолепна.
Новооткритият в джунглата град, построен в седловината между два върха на Андите, се простираше терасовидно на площ от около четири квадратни километра. Различните му равнища бяха свързани от стълбища от по около стотина стъпала. От мястото, където бе застанал Сам — останките от Площада на слънцето, — имаше поглед върху всички древни развалини наоколо. Като се почнеше с жилищните сгради в долната част на града, разрушени наполовина, и се свършеше със стълбата, водеща към облаците, всъщност към Площада на слънцето, където се намираха. И тук, както и в другия си град, Мачу Пикчу, инките бяха демонстрирали всичките си архитектурни умения, като бяха изградили град крепост сред облаците.
За разлика от отдавна изследвания Мачу Пикчу тези развалини бяха все още непроучени. Бяха открити от чичо му Ханк едва преди няколко месеца и голяма част от тях бе скрита от лианите и дърветата. Сам се гордееше с това откритие на чичо си. Бе установил местонахождението на града, след като бе изслушал много древни легенди от индианците кечуа от района. С помощта на груби надраскани на ръка карти и на откъслечни легенди бе предприел експедиция от Мачу Пикчу по течението на река Урубамба и само след десет дни откри развалините в подножието на връх Арапа. Откритието бе отразено от всички професионални издания и многотиражки списания. Градът получи названието „Развалините в облаците“ и се появи на първите страници на много вестници. Професорът бе заслужил тази слава — тя бе ярка демонстрация на съчетание от археологически умения и способност за екстраполация.
Тази гордост обаче не можеше да се мери с чувствата, които Сам изпитваше към чичо си. Бе отгледан от него от деветгодишна възраст, когато родителите му загинаха при автомобилна катастрофа. Няколко месеца преди това жената на чичо му бе починала от рак. Общото им нещастие ги сближи и двамата станаха почти неразделни. Никой не се учуди, когато Сам започна да следва археология в тексаския университет.
— Готов съм да се обзаложа, че ако се вслушаш внимателно, ще чуеш стенанията на войниците, щурмуващи хълма — продължи Норман. — Ще чуеш и глъчката на търговците и купувачите от пазара в долния град. Ще чуеш и песните на селяните, работещи на терасовидните ниви извън градските стени.
Сам последва съвета му, но единственото, което успя да чуе, бяха подвикванията на хората, копаещи в една близка дупка, както и стърженето на лопати и кънтенето на кирки. Тези звуци се издаваха не от мъртвите жители на града, а от неговите състуденти и от работниците, които сега разкопаваха центъра на развалините. Прокопаната вертикално десетметрова шахта ги бе отвела до сложна плетеница от галерии и различни помещения, разположени на няколко етажа едни над други. Сам се протегна.
— Норман, би трябвало да се занимаваш с поезия, а не с журналистика.
— Сам, опитвай се да се вслушваш в зова на сърцето си — въздъхна Норман. Сам реши да му отговори на западнотексаски диалект, тъй като знаеше, че това дразня изтънчения Норман, израсъл в Бостън.
— Амчи аз сега се вслушвам в зова на търбуха си, а той ми се оплаква, че остава много време до вечеря.
— Вие, тексасците, нямате никаква поезия в душите си — отвърна надменно Норман. — Само прах и желязо.
— И бира. Не забравяй бирата.
Лаптопът изписука и им напомни, че е 18:00 ч. Сам се изкашля.
— Важно е да запечатаме разкопките преди залез слънце. Щом се стъмни, веднага ще се появят иманярите.
Норман с кимване даде знак, че го е чул, и се наведе, за да прибере фотоапаратите си.
— Спомена иманяри. Полезно е да знаеш, че през миналата нощ чух изстрели — каза.
— Знам. На Гилермо му се наложило да прогони група huaqueros1. Опитали се да се вмъкнат в шахтата. Ако Хил не ги бе открил, можеше да обезсмислят месеци от труда ни.
— Добре, че чичо ти съобрази да наеме охрана.
Сам отвърна с кимване, като обаче забеляза нотката на погнуса в гласа на Норман при споменаването на името на Гилермо Сала, бившия полицай от Куско, назначен за началник на охраната на експедицията. Сам споделяше чувствата на журналиста. Чернокосият и тъмноок Гилермо имаше по лицето си белези, за които Сам подозираше, че не са от рани, получени по време на изпълнение на служебни задължения. Сам също забелязваше погледите, които си разменяха Гилермо и неговите приятели, когато Маги минаваше покрай тях. Бързите подмятания на испански, редуващи се с гърлен смях, вбесяваха Сам.
Норман се изправи.
— Някой пострадал ли е?
— Не. Разминало се само с няколко предупредителни изстрела, колкото да прогонят крадците.
— Смяташ ли, че можем да попаднем на гроб, пълен с богатства? — запита Норман, докато наместваше камерите на рамото си.
