Сам я извади от унеса и. Бе смръщил нос, докато се опитваше да прочете надписа.
— Според мен означава „Христос да ги пази“ или „Христос да ги закриля“. Нещо от този род.
Филип Сайкс, студентът от горния курс, се бе излегнал върху нара със студена мокра кърпа върху очите. Все още бе раздразнен от това, че не бе присъствал на откритието.
— Грешите — каза, без да помръдва от мястото си. — Превежда се като „Христос да ни закриля“. Нас, не тях.
Маги въздъхна. Нямаше нищо чудно, че Филип знаеше добре латински. Това бе още една причина този език да бъде ненавиждан. Филип бе постоянен източник на банални знания, готов всеки момент да поправя грешките на останалите студенти. Знаеше много факти, но не му достигаше опит в разкопките и се бе превърнал в бреме за експедицията. Трябваше обаче да набере определен брой часове, заделени за разкопки, за да може да защити докторска степен. Маги предполагаше, че след това хитрецът нямаше да напусне повече покритите с бръшлян сгради на Харвард, университета, в който следваше и където катедрата по археология, някога заемана от покойния му баща, с положителност го очакваше. Бръшляновата лига7 бе все още клуб на важните момчета. Филип, син на уважаван колега, имаше достъп до този клуб.
Маги повдигна рамене и се приближи до Сам. Неволно се прозина. Денят се бе оказал дълъг и уморителен. Бе и се наложило да фотографира вратата, да направи гипсова отливка от надписите на щангите, да отпечата текста с помощта на въглен, да запише и документира всичко, което се бе случило.
Сам и отвърна с лека усмивка и погледна изображението върху средната щанга. Върху него се виждаше само разпятието, гравирано върху хематита. Текст нямаше. Сетне Сам насочи лупата към третия и последен отпечатък.
— Тук са изписани много неща. Шрифтът обаче е много по-дребен и не е така добре запазен. Мога да разчета само част от него.
— Какво по-точно? — попита Маги, като се отпусна върху сгъваем стол до масата. Усети леко главоболие зад дясното си слепоочие.
— Почакай малко — помоли Сам и присви очи. Каубойската му шапка, обикновено килната на главата му, сега бе оставена на масата до него. Професор Конклин бе настоял и в джунглата да се спазва някакво приличие. В палатките шапките трябваше да се свалят и Сам се придържаше към този протокол, макар че сега чичо му отсъстваше. Маги леко се усмихна, като си помисли, че Сам е бил възпитаван строго, и погледна племенника на професора. Правата тъмно руса коса на Сам бе запазила отпечатъка на шапката. Сдържа порива си да протегне ръка и разроши косата му с пръсти.
— Та какво мислиш, Сам? Сериозно ли смяташ, че тези щанги са изписани от испанските завоеватели?
— От кого другиго? Завоевателите определено са претърсили тази пирамида и са оставили своя знак тук. — Сам се намръщи. — А щом испанците са били тук, можем отсега да се откажем от всякаква надежда да заварим гробницата непокътната. Можем само да се надяваме завоевателите да са оставили поне някаква дреболия, която да подкрепи теорията на доктора.
— Според литературата по въпроса обаче испанците никога не са откривали градове в този район. Никъде не се споменава завоевателите да са докоснали с крадливите си ръце нещо, разположено толкова далеч от Куско.
Сам просто посочи масата, върху която се намираха надписите на латински.
— Ето го доказателството. Знаем с положителност поне това. Завоевателите, посетили това място, може би не са успели да се завърнат в своите укрепления в Куско. Възможно е местните жители да са ги избили, преди да успеят да напуснат планините. В такъв случай информацията за този град е изчезнала заедно с тяхната смърт.
— Повтарям, че не е изключено да не са имали възможност да ограбят гробницата — настоя Маги. — Може би…
Маги чудесно знаеше, че думите и не бяха убедителни. И тя съобразяваше, че ако завоевателите са разполагали с достатъчно време, за да надпишат и закрепят щангите, то време за ограбване на храма са имали повече от достатъчно. Не знаеше какво друго да каже, така че просто се отпусна на стола.
Сам се обади:
— Добре. Ето какво успях да прочета. Domine sospitate, следва нечетлив текст. После идва пое hoc sepulcrum caelo relinuemeus. След това има няколко реда, от които въобще не успях да разчета нищо; а накрая пише ne perturbetur. Това е.
— Какво ли означава? — попита Маги.
— Приличам ли ти на римлянин? — отвърна Сам и се ухили насреща и.
— Ох, Боже мой! — възкликна Филип. Маги и Сам го погледнаха. Той приседна и кърпата върху очите му падна.
— Какво има? — запита го Сам и продължи да стиска лупата.
— Последният текст се превежда по следния начин: „Оставяме тази гробница на Небесата. Нека никой не смущава покоя и“.
В палатката внезапно се вмъкна Ралф. Държеше четири канчета в ръце.
— Кой иска кафе? — обърна се към колегите си. Застина на място, когато забеляза, че всички го гледат с ококорени очи. — Какво се е случило?
— Какво ще кажеш вместо това да отворим шампанското? — предложи Сам, — Да пийнем в чест на старите конквистадори, които са опазили нашата инвестиция тук.
— Наистина ли? — попита Ралф. Лицето му издаваше обърканост.
— Господин Айзъксън, нашата гробница може би е все още непокътната — отвърна Филип, като едва сдържаше вълнението си.
— А ти откъде…
Маги подаде на Ралф един от листовете с надписите.
— За Бога, знам, че много обичаш латински — усмихна му се тя.
Сам едва сдържаше вълнението си, докато очакваше компютърът да се свърже с интернет сайта на университета чрез спътник. Заедно с другите студенти се бе разположил в палатката, където се намираше свързочният пункт. Тя имаше добра изолация и бе защитена от въздействието на природните стихии. Оборудването трябваше да бъде предпазено и от постоянната мъгла на покритите с джунгли възвишения.
Погледна часовника си за стотен път. Оставаха две минути до 22:00 часа, времето, когато Сам или Филип докладваха на професора резултатите от разкопките. Тази вечер екипът за пръв път разполагаше с интересни новини за него. Пръстите на Сам заудряха бързо по клавиатурата, след като връзката бе установена. Задейства видеото. Малката камера, закрепена над монитора, примигна с червеното си око. Видеовръзката чрез спътник бе дарение от дружеството „Нешънъл Джиографик“. „Усмихнете се“, каза Сам на другите, след като набра интернет адреса на чичо си.
Компютърът леко забръмча и след малко в горния десен ъгъл се появи малко трептящо изображение на Хенри. Сам натисна още няколко клавиша и образът изпълни целия екран. Видеовръзката не бе добра. Когато Хенри им махна с ръка за поздрав, изображението на пръстите му се насложи върху лицето му.
— Здрасти, професоре — поздрави Сам, като придърпа микрофона по-близо до себе си.
— Виждам, че тази вечер сте се събрали всички — усмихна се той. — Сигурно има какво да ми кажете.
Лицето на Сам го бе заболяло от широката усмивка, не бързаше да се похвали с успеха на екипа.
— Ти първо ни кажи какво стана с мумията. Нали днес сутринта трябваше да я сканират. Какво показа то?
Сам съжали за въпроса си, след като забеляза, че чичо му се намръщи. Макар да се намираше на пет хиляди километра от него, Сам разбра, че няма да чуе добри новини. Усмивката изчезна от лицето му.
— Какво се случи? — повтори въпроса си този път без особен ентусиазъм.
Хенри поклати глава и изображението му отново се размаза на монитора, но гласът му бе ясен и отчетлив:
