печена царевица и яхния в глинени паници. Сам изведнъж почувства, че е много гладен.
— Трябва да събудим Норман — каза Маги. — Добре е да хапне нещо.
— Аз ще го извикам — предложи Денал.
Маги и Сам заеха място до огнището. Огнищата на другите къщи също димяха подобно на малки вулкани. Както повечето инкски селища, и това бе разделено на „айлу“, махали от къщи, принадлежащи на един и същ род. Всеки айлу разполагаше със собствена кухня на открито. Когато времето го позволяваше, инките предпочитаха да се хранят вън от къщи.
Сам получи паница със смачкана варена царевица и малко парче сушено месо от лама. Тъкмо започна да го оглежда, когато се появи Денал. Детското му лице бе много разтревожено.
— Какво има? — попита Маги.
— Няма го — отвърна Денал. — Постелята му беше разхвърляна.
— Разхвърляна? — повтори Сам.
— Да, сякаш се е борил с някого — каза Денал. Бе уплашен. Маги се обърна към Сам.
— Преди да изпадаме в паника, нека първо просто да попитаме какво е станало.
Сам даде знак на Денал да отиде при бременните жени, които разнасяха храната. Денал започна да говори бързо. Една жена му отвърна нещо с усмивка. Когато Денал се завърна при Сам, бе доста уплашен.
— Отвели са Норман в храма.
Следобедът Джоан се оказа в компанията на млад монах в една от многото лаборатории под абатството. Абатът изпълни обещанието си и нареди Джоан да бъде третирана като гостенка. Молбата и да се срещне с учените от лабораторния център бе удовлетворена, макар и неохотно. Личното и куче пазач обаче не я изостави. Дори и сега Джоан виждаше Карлос през прозореца на лабораторията. Бе подпрял ръка върху пистолета си. Младият монах на име Антъни се обърна към нея:
— Разбира се, всички ние се придържаме към най-различни теории — поясни на великолепен английски. — Не позволяваме на нашата вяра да пречи на експериментите ни. Абатът казва, че вярата ни трябва да е способна да издържи на изпитанието на науката.
Джоан кимна и се доближи. Бяха застанали пред маса с компютри и монитори. В съседните преградени помещения работеха други учени също в бели престилки. Бяха обаче сами.
Антъни включи един компютър. До лакътя му имаше табла с образци от инкския метал, миниатюрни златни капки в пластмасови съдове. Тя бе разбрала, че лабораторията се опитва да изясни естеството на метала, за да се доближи орденът до крайната му цел — връщането на Христос на Земята. Вече бяха открили методи да го освобождават от примеси, което засилваше чудотворните му свойства.
Джоан огледа един от малките образци. За да провери верността на собствената си теория, щеше да се нуждае от една от тези златни капки. Как да се сдобие с нея? Наблюдаваха я твърде много очи. Джоан стисна юмруци, изпълнена с решителност да успее. Трябваше само да разсее монаха за миг.
— Вече почти приключих — заяви младият монах.
Джоан, също. Надвеси се над рамото му, като надничаше в образците, и притисна силно гръд до тялото му. Спря се на Антъни като гид, тъй като изглеждаше най-млад, едва ли на повече от двайсет години. Избра го обаче и поради друга причина. Когато влезе в лабораторията, видя как очите на младия монах се разшириха от възхищение. Погледът му се плъзна за миг върху гърдите и. В университета тя бе контактувала с твърде много студенти и лесно установяваше кога изпитват интерес не само към учебния процес. Поначало лесно отблъскваше такива погледи, но сега реши да се възползва от вниманието към себе си. Предположи, че този младеж лесно може да бъде разсеян от жена, и сега установи, че не бе сгрешила.
Антъни преглътна и поруменя. Направи опит да се отдръпне от нея. Тя седна на съседния стол и постави ръка върху коляното на младежа.
— Бих се радвала, ако споделите с мен вашата теория, Антъни. Вие сте тук от доста време. Какво мислите за Кръвта на Сатаната? — попита и леко погали коляното му.
Антъни погледна към стъклената преграда, зад която се намираше Карлос. Той нямаше как да види ръката и, скрита между техните тела. Младият монах този път не се отдръпна, но лицето му стана почти лилаво. Застина като статуя.
През целия следобед го бе докосвала уж неволно и бе шепнела различни неща на ухото му. С ласки и молби успя да го накара да и покаже тази последна лаборатория, където се анализираха проби от тайнствения метал. Сега започваше трудната част.
— И така, Антъни, какво представлява според вас този метал?
— Може би наноботи — почти се задави младежът.
— Моля? — каза силно изненадана Джоан. Антъни се поотпусна, тъй като получи възможност да стъпи на твърда почва.
— Някои от нас, по-младите учени, допускаме, че металът всъщност представлява гъсто струпване на наноботи.
— За нанотехнологии ли става дума? — попита Джоан. Бе чела няколко теоретични статии, в които се допускаше възможността от създаване на машини на подклетъчно равнище — наноботи, — способни да обработват материя на молекулярно или дори атомно равнище. В неотдавнашна статия в „Сайънтифик Американ“ прочете, че е направен пръв опит за създаването на такива микроскопични роботи. Спомни си и изображението върху нейния собствен електронен микроскоп. Малките частици бяха навързани помежду си с подобие на кукички. Дали това бяха наистина наноботи? Невъзможно. Младежът очевидно бе чел твърде много научна фантастика.
— Погледнете сама — каза Антъни, зарадван от възможността да има слушатели. Протегна се към подноса и взе една от металните сачми с щипци от неръждаема стомана. Постави го в машината пред него. — Това е електронен кристалограф. Ние го конструирахме. В състояние е да изолира елемент от кристалната структура на метала и да му даде триизмерно изображение. След малко и посочи монитора. Джоан се приближи и извади очилата си. За миг забрави, че трябва да приласкава младия монах. Когато бе поискала Антъни да и покаже метала, нямаше предвид да го види чак толкова отблизо. В нея сега се пробуди ученият.
На екрана се появи релефен бавно въртящ се образ. Джоан го разпозна. Това бе микроскопична частица от метала. Имаше осмоъгълна форма и шест подобни на конци израстъци. Един, отгоре, друг, отдолу, и четири, на равномерни разстояния от центъра му. На края на всеки-израстък имаше четири малки ноктести куки, подобни на ноктите на гълъб.
Антъни посочи екрана с върха на писалката си и се зае да пояснява видяното.
— Що се отнася до неговата форма и структура, удивително прилича на един хипотетичен нанобот, описан от Ерик Дрекслер в неговата книга „Машини на съзиданието“. Той оценява молекулярните машини в два аспекта, като компютър и като конструктор. Смята, че имат мозъци и мускули. Централната осмоъгълна частица е централният компютър, програмираният мозък. Обкръжен е от шест възела, или конструктора, които командват ръцете. Става дума за тези кукички. Дрекслер ги нарече молекулярни настройчици.
— Според вас това нещо може ли наистина да манипулира материя на молекулярно равнище? — усъмни се Джоан.
— Защо не? Та ние в телата си имаме ензими, които функционират като природни, органични наноботи. Или вземете например митохондриите в клетките ни. Тези органели са просто микроскопични енергостанции, манипулиращи материя на атомно равнище с цел да произвеждат енергия за нашите клетки. Дори и хилядите вируси са молекулярни машини. Както вече видяхте, майката природа успя в това начинание. Наноботите съществуват.
Джоан бавно поклати глава и погледна отново екрана.
— Това нещо много прилича на вирус — сподели тя. Под електронния микроскоп бе виждала увеличени изображения на нападащи вирусофаги. Приличаха на лунни модули, кацащи върху клетъчни мембрани. Повече наподобяваха машини, отколкото живи организми. Видяното на екрана и напомни тези вируси.
— Какво казахте? — попита Антъни.
— Просто разсъждавах на глас. Прав сте. Дори прионите, които причиняват болестта луда крава, биха могли да се възприемат като наноботи. Те манипулират ДНК на молекулярно равнище.
— Точно така! Органични наноботи! — потвърди той възбудено. Посочи отново екрана. — Някои от нас
