смятаме, че тези са може би първите открити неорганични наноботи.
Джоан се намръщи. Може би беше прав. Защо обаче съществуваха? Каква бе тяхната цел? Спомни си предупреждението на отец Франсиско де Алмагро върху разпятието. Той бе изразил страх от някакъв „мор“, свързан с метала. Дали монахът бе прав? Много от естествените „органични“ наноботи, които тя спомена, вирусите и прионите, причиняваха заболявания. Реши, че след време щеше да и бъде по силите да разгадае тайната. Особено с помощта на тази апаратура, каза си, като огледа още веднъж лабораторията.
Първо обаче трябваше да направи един опит. Преди да се занимаваш с болестотворни носители, добре е да знаеш как да ги стерилизираш. Покойният отец бе намекнал за това в посланието си — „Прометей е нашето спасение“. Прометей, носителят на огъня. Дали отговорът се криеше в това? Огънят открай време бе чудесен стерилизатор. Джоан си спомни извода на металоведа Дейл Къркпатрик. Той бе забелязал, че веществото оползотворява енергията с висока ефективност. Какво обаче щеше да се случи, ако металът получеше прекалено много топлина? От пламък например?
За да провери истинността на теорията си, Джоан трябваше да открадне проба от метала. Стрелна с поглед брат Карлос. Копоят изглеждаше отегчен. Очевидно изпитваше твърде голямо доверие в защитните способности на абатството, за да се плаши от една жена.
Джоан небрежно свали очилата си и се притисна по-плътно към Антъни, когато той посягаше към една писалка. Младежът се смути от допира и отдръпна ръката си. Неволно бутна очилата на Джоан. Тя ги изпусна така, че да паднат върху таблата със скъпоценни образци. Върху бюрото, подобно на разпилени топчета, се затъркаляха малки златни капчици.
— Извинявайте, трябваше да бъда по-внимателен — каза Антъни.
— Няма нищо. Всичко е наред — успокои го Джоан и бързо взе две търкалящи се капчици. Други паднаха на земята. Дойдоха лаборанти, за да помогнат на Антъни да ги събере. Джоан се отдръпна назад.
— Какво става тук? — попита внезапно появилият се Карлос с пистолет в ръка.
Джоан бързо прибра с едната си ръка капчиците в джоба си, а с другата посочи пода.
— Стана това, че дори и тази благословена лаборатория не може да избегне третия закон на Мърфи?
— Какъв е този закон? — попита Карлос.
— Според него винаги стават неприятности. — отвърна му невинно Джоан.
Карлос се намръщи и я хвана за лакътя.
— И без това вече прекарахте доста време тук. Да вървим!
Тя не възрази. Бе получила това, което търсеше, че и повече.
Коленичил, Антъни и махна с ръка за сбогом. Тя му отвърна усмихнато със същото. Младежът заслужаваше поне това.
Карлос бързо я поведе из подземния лабиринт. На нея и се стори резонно потомците на испанската инквизиция да се настанят в камерите за мъчения на инките. Замисли се дали това не бе направено нарочно — едни мъчители да заемат мястото на други. След малко се оказа пред вратата на килията си. Карлос и даде знак да влезе. Джоан за миг се поколеба и го заговори.
— Дали имате цигара? — Не пушеше, но той не знаеше това. — От два дни не съм пушила и това много ме измъчва.
— Абатът забранява да се пуши в абатството.
— Но той не е тук, нали?
На устните на Карлос се появи усмивка. Огледа се и след миг в ръката му се появи кутия цигари. Между тайните пушачи съществуваше солидарност. Извади две цигари и и ги подаде.
— Заповядайте. Тя прибра едната цигара в джоба си и захапа другата.
— Имате ли огънче?
Той бръкна в джоба си, извади запалка и я поднесе към цигарата и.
— Благодаря — промълви тя.
Даде и знак да се прибере в килията си. Джоан отвори вратата и влезе вътре.
— Цигарите са вредни за здравето — промърмори Карлос и заключи вратата. Изчака стъпките му да затихнат, облегна се върху вратата и въздъхна силно. Изпусна дима и едва не се закашля. Бе успяла. Наслади се на успеха си за кратко, след това се отдалечи от вратата и се зае с работа. Съществуваше възможност да се установи недостиг на образци. Отиде до малката маса и седна. Взе цигарата и внимателно я положи на ръба и. Съобрази, че в килията може да има скрити камери, и разстели върху нея няколкото статии за нанотехнологии, които и бе дал младият монах. Докато ги разстилаше, едно подчертано изречение привлече вниманието и.
„Стигнахме до извода, че всяка конкретна частица от метала би могла в действителност да представлява микроскопично производствено средство. Това обаче поставя два въпроса. С каква цел е било създадено? Кой го е програмирал?“
Джоан леко се повдигна, размишлявайки върху последните два въпроса. Нанотехнология? Отново си представи кристалната форма на нанобота и ноктестите му крайници. Ако младият учен бе прав, какво, по дяволите, бе предназначението на този странен метал? Дали отец Де Алмагро бе открил отговора? Защо този отговор го бе ужасил?
Надвеси се над масата, за да укрие придобивките си, и извади една от двете златисти капчици. Независимо от отговора едно нещо вече знаеше с положителност: металът бе ужасил мумифицирания отец и той бе подсказал начина да се унищожи.
Джоан изтърколи златната капка по повърхността на дъбовата маса. Стопленият метал се бе размекнал, така че трябваше да борави с него внимателно. Загреба малка частица с върха на химикалката си и я нанесе върху масата. Трябваше да бъде пестелива. Пробата бе голяма колкото малка мравка. След това взе цигарата, изтръска пепелта и насочи горящия и край към метала. Добре, отче Де Алмагро, да видим дали нашият Прометей ще ни спаси. Облиза устни и докосна веществото.
Реакцията не бе шумна, прозвуча като изкашляне, но резултатът бе впечатляващ. Ръката на Джоан бе повдигната нагоре. Цигарата излетя от пръстите и. Замириса на горено дърво. Удивената и въздишка бе по-шумна от взрива. В дъбовата маса бе пробита дупка.
— Боже мой! — възкликна тя и се зарадва, че не бе направила експеримента с цялата метална капка. Навярно щеше да взриви не само масата, но и стената до нея. Лицето и придоби загрижено изражение.
Погледна вратата и зачака шум от стъпки. Никой не я бе чул. Изправи се и отиде до вратата. Нямаше никого. Върна се и се замисли. Огледа още веднъж останалите златни капки, претегли ги с ръка и направи няколко изчисления. Трябваше да уведоми Хенри за откритието си.
Дали обаче разполагаше с достатъчно избухлив метал, за да си проправи път към свободата? Вероятно не… Трябваше да изчака подходящия момент.
Да бъде не по-малко търпелива от отец Де Алмагро. На него му бяха необходими петстотин години, за да предаде посланието си. Джоан погледна още веднъж димящата дупка в масата. Посланието бе намерило своя адресат.
На залез слънце Хенри изчака огромният хеликоптер да презареди на летището в джунглата. Шестимата души от екипажа, служители на абата, пълнеха товарния отсек. Хенри бе застанал встрани, в самия край на изоставеното летище. Върху мръсната писта бяха разпилени празни кутии от масло и какво ли още не. Наблизо, под покрива на дървена барака, абат Руис, без расо и облечен в кафяво сафари, обсъждаше оживено нещо с механика — чилиец с хитро лице. Вероятно ставаше дума за цената на горивото.
Хенри им даде гръб. От лявата му страна двама въоръжени служители на абата го охраняваха. Очевидно бяха решили да не позволят на шейсетгодишния професор да се укрие в джунглата. Охраната обаче бе излишна. Хенри чудесно знаеше, че ако успее да я разоръжи, нямаше да оцелее в тази джунгла, дори и да навлезеше само на десет крачки в нея.
Недалеч в гората проблесна метал. Скрити от погледа му партизани се грижеха за инвестицията си. Жалкото летище очевидно бе база за търговци на наркотици и оръжие. До бараките имаше няколко каси с руска водка. Това е черноборсаджийеко средище, реши Хенри. Бе се примирил със съдбата си. Пътували бяха цял следобед от Куско до това тайно летище. Оттам по негова преценка щяха да летят още четири часа, за да презаредят на някое тайно летище до Мачу Пикчу, а след още три или четири часа щяха да
