Мелани Роун
Принц на драконите
Част I
Лица сред пламъци
Глава 1
Княз Зеава примигна срещу слънцето и изрази с усмивка задоволството си. Всички признаци предвещаваха добър лов: следи от лапи по скалите, следи от крила по пясъка и покарал покрай ждрелото горчивослад. Князът обаче имаше шесто чувство и не се нуждаеше от признаци, видими с просто око. Той можеше да почувства присъствието на плячката с цялата си кожа, да го подуши във въздуха, да го долови с всеки свой нерв. Неговите поклонници казваха, че е способен да посочи кога времето е назряло за лов само като се взре в небето. Враговете му казваха, че може да долавя невидими неща, защото сам е драконово изчадие.
Действително князът изглеждаше като човешко превъплъщение на дракона, за който беше тръгнал на лов днес. Дълъг надменен нос се издаваше напред от слабото му, хищно лице, чийто израз не беше съвсем безмилостен благодарение на хумора, притаен в ъгълчетата на устните. Близо шестдесет зими бяха обрамчили очите му с дълбоки бръчки, ала снагата му беше все още жилава и гъвкава, седежът му на седлото непринуден, гърбът — прав като меч. Най-горд сред старите дракони бе Зеава, и плащ черен като очите му, се стелеше във въздуха зад него като криле, когато яздеше своя висок боен кон навътре в Пустинята, над която властваше вече трийсет и четири години.
— Потегляме ли, мой княже?
Зеава погледна зет си.
— Потегляме — отговори той, с думите, осветени от вековете; а след това се ухили. — Потегляме всякак, Чей, освен ако десницата ти, с която стискаш меча, не е започнала вече да се поуморява.
Младият мъж на свой ред се ухили:
— Единственият път, когато беше взела да се поуморява, беше когато се бихме срещу Мерида. Но и тогава бе за малко и само защото ти непрекъснато прехвърляше към мен много врагове!
Юздите бяха затъкнати в муцуните на конете, а по седлата липсваха обичайните украшения, чието подрънкване би могло да предупреди дракона за появата им.
— Още десет мери, според мен — каза Чейнал.
— Пет.
— Десет! Дяволският му син ще се свре в някоя дупка из хълмовете и ще се бие оттам.
— Пет — повтори Зеава. — И ще стои при устието на Разцепикамък, както Върховният ни княз Рьолстра в своя палат на Канарата.
Хубавото лице на Чейнал се сбърчи в гримаса:
— Защо ти трябваше да го споменаваш? Толкова добре си прекарвах…
Зеава се изсмя. Дълбоко в себе си той, желаеше този отличен момък да бъде истински негов син, негова плът и кръв, негов наследник. Чувстваше се много по-близък с Чей, отколкото с родния си син, принц Роан — тънък и кротък юноша, отдаден повече на наука и размишления, а не толкова на мъжествени изкуства. Роан беше доволно похватен с меча, отличен ловец на всякакъв вид дивеч — като изключим драконите, хитър и пъргав при бой с ножове, но Зеава не разбираше, че тези занимания не са за него смисъл и цел в живота. Зеава не проумяваше вкуса към книги и учене у своя син Роан. Честността принуждаваше стария княз да признае, че зет му Чейнал има и други интереси освен лова и сраженията, но те са на по-задно място. Когато Зеава се бе опитал да подтикне Роан към по-различни дейности, жена му и дъщеря му бяха изскочили срещу него като разсърдени дракони.
Зеава се ухили скришом, докато яздеше през пърлещата жега към клисурата Разцепикамък. Тобин трябваше да му е син: като момиче тя надвиваше и в езда, и в схватки с нож всички свои връстници. Женитбата и майчинството я поукротиха, но все още можеше да й причернява от време на време, досущ като на баща й. Част от брачния договор на Чейнал поставяше условието, че на младоженката се забранява да влиза с кинжал в спалнята. Хрумването беше на Чейнал, който го смяташе за много хубава шега, и то действително бе накарало всички — включително Тобин — да паднат на земята от смях, но внесе и принос в семейната легенда, нещо, за което Зеава беше загубил надежда, че Роан някога ще направи.
Не че у Тобин липсва женственост — мислеше си старият княз, хвърляйки нов поглед към зет си Чейнал. Само жена, надарена с много чар, би могла да плени и задържи в плен огнения по нрав млад господар на крепостта Радзин. Шест години след сватбата си и раждането на синове-близнаци принцесата и съпругът й бяха все така влюбени един в друг. Жалко, че Роан все още не си беше намерил някоя изгора, та да се затвърдят и стойката, и мъжеството му. Нищо не превръща момчето в мъж така бързо и тъй добре, както желанието да покориш красавици.
Предвижданията на Зеава се оказаха верни. Драконът си бе избрал да се настани на един остър връх — същинска наблюдателница — в края на клисурата. Ловците спряха на цяла мяра разстояние, за да се полюбуват на страховития звяр: тъмнозлатист като пясъците, които му бяха дали живот, и с размах на крилата по-широк, от ръста на трима високи мъже. Дори от това разстояние можеше да се усети колко злобно гледа.
— Какъв мъжкар, истински родоначалник — промърмори Чей, отдавайки дължимото на противника. — Бъди внимателен, княже.
Зеава прие тези думи според значението, с което бяха отправени — не като предупреждение, че може да загуби в двубоя, а като напомняне да не си навреди по време на самия двубой. Ако се прибереше вкъщи с повече от една-две драскотини, жена му щеше да редува ласкавите грижи за раните му с яростни изблици срещу непохватността, с която ги е получил. Княгиня Милар бе легендарно прочута със своята избухливост: толкова, колкото и със своята рядка сред жителите на Пустинята, златисторуса красота, която беше предала и на сина си.
Двадесетината конници се разпръснаха ветрилообразно, заемайки позиции в съответствие с етикета, а Зеава продължи сам напред. Драконът го изгледа свирепо и князът се усмихна. Звярът беше безкрайно разлютен. Гъста маслена смрад се носеше в горещия въздух — тя бликаше от жлезите в основата на дългата опашка с остри шипове. Мъжкарят се бе приготвил да опложда своите женски, скрити из пещерите наоколо, и всеки, който му препречваше пътя към целта, беше обречен на страшна смърт.
— Разгорещен си и не те свърта, а, Дяволска муцуно? — напяваше си Зеава със съвсем нисък глас. Князът измина в тръс известно разстояние, като плащът му се развяваше над раменете, и спря на половин мяра от наблюдателницата. Островърхата скала беше от жилчест пясъчник в десетина оттенъка на кехлибар и тъмночервени рози, като Огнената кула на Цитаделата, палата на Зеава. Драконът се бе вкопчил в камъка с лапите си, всеки пръст от тях дебел колкото мъжка китка, и с лекота пазеше равновесие, макар че често- често размахваше черно-златистата си опашка. Двамата владетели на Пустинята се измериха с поглед. Привидно двубоят бе смехотворно неравен — масивният дракон със зъби като кинжали срещу сам мъж на кон. Но Зеава имаше едно предимство, което го бе направило победител в такива премерения на силите цели девет пъти досега. Бе побеждавал повече от всеки друг човек на материка и това бе част от семейната легенда. Зеава разбираше драконите.
Този тук гореше от нетърпение да се сноши със женските си — дванайсетина, дори повече — но вече беше стар и знаеше това. По тъмнозлатистата му кожа личаха белези от битки, а един от ноктите му, пострадал при предишен двубой, висеше под неестествен ъгъл. Докато великанските криле застрашително се разгъваха, показвайки кадифено-черното си опако, можеха да се видят зле излекувани разкъсни рани, както и кости, зарасли криво след счупване. Драконът вероятно щеше да се съвокуплява за последно — и, подозираше княз Зеава, си даваше сметка за това.
Звярът бе в състояние да създаде на княза доста работа, но Зеава знаеше още нещичко за драконите. Макар да се славят като хитри, те не могат да задържат в ума си повече от една мисъл наведнъж; този желаеше да опложда, и следователно щеше да се бие без всякаква изкусност, без тънките уловки, до които прибягва един мъжкар, когато е приключил чифтосването за три години напред. Разгоненият противник на Зеава вече няколко дни се беше опивал от смрадта, отделяна от жлезите му — няколко дни беше играл по
