си:
— Вие двамата, ако не искате да споделите същата участ…
Това беше достатъчна покана. Близнаците скочиха от кончетата си и се хвърлиха в коритото, където поведоха бой сред водата. Тобин весело се включи и им помогна да натопят Роан цял. Най-сетне — мокри до кости, останали без дъх, но възбудени от победата — момчетата излязоха и отидоха да върнат понитата в конюшнята. Роан пъргаво се изправи, прекрачи навън и се ухили към сестра си:
— Е, вече е по-добре! Последните няколко дни изглеждаше прекалено царствена и сериозна. Сега пак имаш човешки вид.
Тя плесна с длан по мократа му руса глава:
— Глупчо такъв!… Хайде, ела в градината да се поизсушим — някъде, където няма да ни видят. Мама би ни одрала живи, ако покапем новите й килими от Кунакса.
Роан дружески обви с ръка раменете й, докато пресичаха двора и минаха през градинската порта. Бе късна пролет, цветята растяха буйно и Тобин за пореден път се удиви на чудото, докарало рози в Пустинята. Преобразяването беше започнало през детските й години и сега не си спомняше дали някога в Цитаделата е имало по-малко блага и удобства. Разкоша на дома на съпруга си, крепостта Радзин, приемаше като нещо дължимо. Душата й обаче принадлежеше все още на Цитаделата на нейните предци, и тя открито се гордееше с красотата, която майка и бе създала на това място.
Младата принцеса избра една огряна от слънце каменна скамейка, където разстла полите си да съхнат. Роан прояви любезността да разплете дългите й плитки и да и помогне да среше с пръсти черната си коса.
— Спомняш ли си, когато татко играеше с нас на дракон? — запита той.
— Ти винаги оставяше мен да се възползвам от предимствата — отвърна му с обич тя. — Татко обаче никога не се сети да си наметне плащ като тебе. Ти си роден актьор.
— Надявам се — отговори той някак мрачно.
— Джани и Мааркен те обожават — продължи Тобин, преструвайки се, че тонът му не й е направил впечатление. — Когато сам имаш синове, ще бъдеш чудесен баща.
— Хайде, недей и ти — промълви брат и. — Цяла пролет мама не говори за нищо друго. На Риалата вероятно ще ми изнамери някоя тучна, кравообразна глупачка от знатен род, за да ми роди деца.
— Никой не те принуждава да се жениш за девойка, която не можеш да обичаш. Можеш сам да избираш, и то сред най-добрите.
— На двадесет и една години съм и още не съм открил момиче, с което бих могъл да прекарам дори два дни, камо ли целия си живот. Ти и Чей имахте късмет да се намерите толкова млади.
— Богинята ни събра — отвърна Тобин. — Истина е също, че не си и тръгнал да търсиш.
— Мама и татко възнамеряват да търсят вместо мен — въздъхна младежът. — Това е бедата. Мама ще гледа избраницата да е от най-високо потекло — толкова високо, че сигурно няма да може да се облича без помощта на три камериерки. А татко желае да бъде красива и плодовита — защото, казва той, искал хубави внуци. — Роан печално се засмя. — Колкото до онова, което аз искам…
— Я не смей да ми се представяш за хрисим — скастри го тя. — Познавам те, братле, ако не искаш да се ожениш за дадено момиче, няма да се ожениш, без значение какво говорят или желаят мама и татко.
— Но рано или късно ще трябва да заплодя една или друга… Изсъхнаха ли ти вече дрехите? Татко ще се прибере скоро с дракона си.
— Този би трябвало да бъде твой дракон.
— Не, благодаря. По ме влече да ги гледам, отколкото да ги убивам. Има нещо у тях, Тобин, виждам го, когато летят или го чувам, когато, излезли на лов, реват и връхлитат плячката си… — Роан сви рамене. — Зная, разбира се, че са досада. Ала без тях Пустинята ще обеднее.
Тобин се намръщи. Всеки знаеше, че драконите трябва да се изтребват; те бяха повече от досада — бяха заплаха. В Радзин бяха загубили шест превъзходни кобили и осем обещаващи годиначета заради тях; керваните, пътуващи през Пустинята, не бяха никога в безопасност. От Гилад до планините Вереш драконови криле носеха повея на унищожението. Хищните зверове унищожаваха не само добитъка, но и реколтата.
— Знам, че не си съгласна с мен — каза Роан с усмивка, изтълкувал правилно изражението й. — Но теб никога не те е привличало да наблюдаваш танците им, или пък да узнаваш разни неща за тях. Тобин, те са така красиви — горди, могъщи, свободни…
— Много си възвишен — рече тя и отметна съхнещата коса от очите си. — Драконите трябва да се изтребват, и двамата знаем това. Чей казва, че щом веднъж броят им намалее под определена граница, природата сама ще свърши останалото. Няма да има достатъчно, за да се възпроизвеждат.
— Надявам се никога да не се случи подобно нещо — произнесе Роан, като стана от скамейката и потупа влажния плат на ризата си. — Мисля, че вече не капем толкова; хайде да се прибираме и да се приготвим за празничното посрещане на ловците.
— Освен празник ще има и да се шият рани по кожата на Чей — отвърна Тобин с гримаса.
— Той ще си дойде само с няколко драскотини, а ти ще имаш за какво да го гълчиш. Не съм виждал друг съпруг като него, който така да угажда на жена си, и особено на склонността й да избухва!
— Аз не избухвам. Аз съм покорна, мила и кротка по природа — възрази Тобин с наставнически тон.
Роан кимна. Сините му очи играеха:
— Да, разбира се. Както всички в семейството. Точно в този миг, сякаш повикани, близнаците нахлуха през портата на градината. Те се караха и призоваваха майка си да отсъди кой е прав. Тобин въздъхна, Роан й смигна и двамата се отправиха да усмирят буйните й потомци.
След като разсея страховете на сестра си — страхове, които умишлено бе предизвикала самата тя, господарката Андраде предложи двете да поиграят шах, за да запълнят времето, докато чакат Зеава да се върне. Двете жени се преместиха от слънчевата веранда в обширна дневна стая. Макар предназначена само за членове на семейството, не за гости, тази стая бе твърде изящно обзаведена, а сега и допълнително украсена с играчките на Джани и Мааркен. Цялата Цитадела беше забележително удобно място за живеене, а също и красиво, като се вземе пред вид, че според преданията в минали времена бе издълбана и дялана от дракони. Заслугата за това, Андраде знаеше, бе изцяло на Милар. Тя, княгинята, бе наредила да сменят някогашните груби и мътни стъкла на прозорците с нови — прозрачни, от най-високо качество, майсторски обработени. Пак тя се беше погрижила подовете, голи по-рано или с метнати как да е протрити черги, сега да бъдат застлани открай докрай с килими — така дебели и меки, че можеше да се спи направо върху тях. Резбованото дърво по стенните и таваните, лавиците, первазите и перилата беше натрито с масла, които го предпазваха от вредното влияние на климата, придаваха му, блясък и подсилваха естествените смолисти благоухания, излъчващи се от него. Изобилстваха предметите за украса от злато, керамика и кристал; по-ценните сред тях бяха изложени в остъклени скринове. Княгиня Милар се радваше на пълна свобода върху богатството на съпруга си и не пропускаше да покани в Цитаделата пътуващите търговци, които минаваха през нейните владения: тези търговци сами горяха от желание да й предлагат нови и нови изделия на разкоша, а след като си тръгнеха, разнасяха славата на великолепието, царуващо — в пустинната крепост-палат, лишена някога и от най-прости удобства. Бъдещата жена на Роан, помисли си Андраде, в никакъв случай не би живяла зле.
Тя тъкмо разсъждаваше как по-тактично да отстъпи победата на сестра си, когато отвън се чуха викове, които смутиха играта им.
— Каква ли е тази врява?
— Зеава се връща с дракона — отвърна развълнувана Милар, ставайки бързо от мястото си с поруменели бузи и очи, искрящи като на младо момиче.
— Бързо е свършил. Не го очаквах по-рано от вечерта — Андраде също стана и се присъедини към близначката си на прозореца.
— Ако домъкне трупа в предния двор както миналия път, вонята ще се настани в стаите за цели седмици — оплака се Милар. — Не виждам дракон обаче. Нито пък виждам Зеава.
Цитаделата бе построена в една падина сред хълмовете и до нея се стигаше по дълъг подземен проход в