скалите. От този проход един след друг излизаха конници, минаваха през първия външен двор и после през отворената порта в зида към предния, главен двор. Андраде разпозна Чейнал по тъмната му коса и червена туника; зачуди се дали Зеава не язди с дракона си след него с по-бавен ход.
— Хайде да слезем и да ги поздравим — каза тя. На стълбището ги засече главният управител:
— Господарке! Господарке! — Пронизителният му глас силно раздразни Андраде. — Ела бързо, веднага, моля те!
— Князът ли е ранен в двубоя? — запита Милар. Тя леко ускори крачки, без прекомерна тревога: би било чудо Зеава да се е върнал напълно читав.
— Да, твоя светлост, и ми се струва, че…
— Андраде! — гръмна гласът на Чей от входната зала долу. — Зарязвайте всичко друго, веднага намерете Андраде!
Милар блъсна управителя встрани от пътя си и затича надолу по стъпалата. Андраде я следваше плътно. Милар се втурна навън към двора, а тя улови ръката на Чей:
— Колко зле е?
Той не можа да я погледне в очите:
— Доста.
Тя пое дълбоко въздух. Веднага разпореди:
— Качи го горе. Внимателно. После намери Тобин и Роан.
Забърза образно към покоите на Зеава и се зае да приготви постелята за ранения. „В леглото си ще умре“ — помисли тя тъжно. Чей не беше глупак; бе воювал достатъчно, за да може да разпознае смъртоносна рана, когато я види. Но имаше надежда Зеава да оцелее, ако се грижат внимателно за него и Андраде се опитваше да си вдъхне кураж. Ала когато качиха княза в спалнята и го положиха върху белите свилени чаршафи, тя видя, че Чейнал е прав. Първожрицата смъкна дрехите и набързо направените превръзки от едрата снага на зет си и ахна, когато видя ужасната рана в корема му. Смътно долавяше присъствието на Тобин зад себе си, на Милар, безмълвна и неподвижна, застанала при краката на леглото — но бе заета с трескава работа: да мие раните, да маже с болкоуспокояващи мехлеми, да вдява копринени конци в иглите и да съшива кожата. Андраде знаеше, че всичко това е напразно.
— Мислехме, че драконът вече е повален — прегракнало разказваше Чей. — Той го прободе много пъти… навсякъде беше плиснала кръв. Зеава тръгна да му нанася последния удар и ние мислехме… но зъбите, които се впиха в коня му, и ноктите, които го разпраха… — Чей спря. Чу се как гълта някаква течност. Андраде се надяваше виното да е силно. — Всичко, което можахме да направим, бе да откъснем с удари дракона от него; качихме го на моя кон и… след три мери трябваше да спрем. Той си придържаше червата с ръце и се преструваше, че не е пострадал много…
Андраде почисти и заши раната. Знаеше, че действията й са безполезни. Сега, когато беше измила кръвта, видя страшната работа, свършена от драконовите нокти: през кожата и месото те се бяха забили чак в мускулите, дори в червата, които не само бяха открити, но на места и разрязани. Тя би могла да настани Зеава удобно и да го облекчи от по-силните болки, но Роан щеше да стане владетел и княз най- много след няколко дни. При мисълта за племенника си Андраде се огледа, и забеляза, че все още не е дошъл.
— Постарахме се да го почистим и превържем — продължаваше Чей — и се върнахме толкова бързо, колкото смеехме. Той нито проговори, нито отвори очи… — гласът на младия принц пресекна от скръб. — Тобин…прости ми…
Принцеса Тобин за кратко спря работата си редом с Андраде:
— Направил си всичко, което си могъл, любими мой — каза тя и присвила изцапани с кръв пръсти, отмахна нещо от ъгълчетата на очите си.
Андраде беше почти завършила зашиването на раните. Тя внизваше и вадеше иглата много бързо, без да се замисля как ще заздравее раната, понеже знаеше, че за Зеава това вече е безразлично. После наложи отгоре парчета плат, напоени в болкоуспокояваща отвара, и накрая обви гърдите и кръста на зет си с чисти превръзки. Болеше я гърбът, очите смъдяха от пренапрягане. Първожрицата се изправи и се обърна към сестра си. Сините очи на Милар не виждаха нищо освен пепелносивото лице на Зеава. Андраде изми ръцете си в леген с вода, която тутакси поаленя от кръв, подсуши ги и преметна дългата руса плитка обратно на гърба си.
— Милар — започна тя.
— Не — прошепна сестра й. — Просто ме остави сама с него.
Андраде кимна и с поглед отпрати всички навън. В преддверието затвори вратата и махна на уплашените слуги, които тутакси се разпръснаха.
— Той ще умре, нали? — промълви Тобин. Сълзите бавно се търкаляха по бузите й. Тя ги избърса. Върху лицето й останаха петънца.
Чейнал издаде звук, който замря в върлото му, и тръгна към изхода на залата. Краката му се подкосяваха. Андраде отвърна:
— Да.
— Горката мама. И горкият Роан.
— Имам нужда от помощта ти, Тобин. Отложи скръбта за по-късно. Знаеш, че притежавам способност, каквато майка ти няма. Тези неща понякога се предават през поколение — също както ти роди близнаци, а Милар не. Онова, което е в мен, е и в теб.
Очите на младата принцеса се разшириха от смайване:
— Искаш да кажеш, че съм…
— Да. Аз съм уморена, и се нуждая от силата, която ти притежаваш, но не си обучена да използваш. — Андраде поведе Тобин надолу по дългия ходник, към отредените за самата нея покои; въведе я и заключи вратата. Слънцето влизаше косо в стаята, позлатяваше мебелите и завесите над леглото. Първожрицата на Богинята се изправи заедно с племенницата си пред прозорците, които гледаха право към бавно залязващото слънце.
— Може би трябваше да ти кажа, да ти покажа как да използваш онова, което Богинята ти е дала. Но ти беше доволна от собствения си живот, а в мощта на фаради няма защо да бъдат посвещавани онези, които не се нуждаят от нея.
— Ти се готвиш да си послужиш с мен, както си служиш с всички — рече Тобин; ала без гняв. — Какво искаш да направя?
— Слушай ме. Най-напред, не гледай в самото слънце, защото ще изгори очите ти. По-скоро гледай онова, което то прави на земята: гледай кухите падинки, които светлината изпълва така, както Водата изпълва кухите камъни, Въздухът — кухите драконови пещери, а Огънят — кухото огнище. Гледай как светлината се движи — прошепна Андраде — гали Земята като любовник, затопля Въздуха, пали отблясъци върху Водата и среща родственик и другар в Огъня. От тези четири е направено всичко… Ето, Тобин — докосни светлината заедно с мен, и почувствай как нишките й се вплитат между пръстите ти … наблюдавай как багрите се менят, като в нанизи скъпоценни камъни… да, точно така. А сега я последвай с мен. Стани и ти светлина, която се излъчва и носи над земята…
Глава 2
Когато Шонед бе тригодишна, родителите й починаха и нейният с дванайсет зими по-голям брат, Дави, стана господар на Речното пасбище. Скоро след това той се ожени. Невестата му бе дъщеря на човек, който нямаше други наследници, и когато умря, всичко, което бе негово, стана на дъщеря му. Тъй Дави се оказа атри на два прекрасни замъка с принадлежащи към тях земи, които се простираха на цели двайсет мери покрай река Ката. Новата господарка на Речното пасбище обаче бе алчна и не обичаше да дели онова, което смята за свое притежание. Зловидя й се не само частта от имота, която щеше да бъде зестра на Шонед, но и обичта между нея и Дави. Затова издейства постъпването на малката си зълва в Светилището — излезе й по-евтино, отколкото мисли за брак с подходящ жених. Дванайсетгодишната Шонед, нещастна от живота в дома си, на драго сърце замина за величествената крепост, кацнала на ръба на една скала в Осетия. Там тя намери сред другите питомци приятели, а обучението задоволи голямата й жажда за знания. Присъщите й мънички странности, заради които снахата я наричаше с язвителен, присмех
