заедно с всички, но в себе си се питаше дали и нея я чакат същите влюбено-закачливи отношения с… него. Тя не познаваше жениха си, само бе виждала преди години лицето му сред пламъците. Все още си бе останала момичето, очаровано от сините очи и онова, което въображението и откриваше в тях. Ала как така яздеше на стотици мери далече, за да се свърже в брак с мъж, когото дори не познава?
— Уморена ли си или просто мислиш нещо? — попита я Оствел с приятелска усмивка.
— По малко и от двете — отвърна Шонед. — Също и ме е страх, като си представя, че след няколко дни трябва да пресека Фаолаин.
— Тя е последната река и след нея за дълго няма други — напомни й той развеселен, а сивите му очи блестяха — Пустинята е място точно за вас, слънцебегачите. Я ми кажи, Шонед, и ти ли си като Камигуен? На нея й се обръща стомахът, щом види вана.
Камигуен то удари в ребрата с юмрук:
— Дръж си езика или когато минаваме реката, все върху теб ще повръщам!
Сумтейки, Оствел сви дългите си крака и се изправи:
— Мит, Антун — каза той — елате да погледнем конете, преди гиздавата ми и тъй нежна любима да реши да ми строши ръката.
Мардийм, който видя, че не може да предизвика с песните си у Шонед нещо повече от поруменяване, заяви, че гласът му е паднал и трябва да си ляга. Мнозинството последва примера му и увито в одеяла, се опъна наоколо по земята — на тактично разстояние от огъня, за да не смущава разговора между останалите край него Шонед и Камигуен. Двете обаче мълчаха и усещаха, че без музика е твърде тихо. Шонед протегна ръка, извади една горяща вейка и се загледа замислено в малкото пламъче на върха й.
— Ками — проговори накрая тя — ще можете ли с Оствел да… поостанете малко с мен там? Когато… — тя не можа да се накара да произнесе: „се омъжа“. Нито: „като стана княгиня“. Думичката „княгиня“ се отнасяше за жената, чието отражение бе видяла преди години сред пламъците. — Струва ми се, че ще ми бъде нужен някой, с когото да разговарям — довърши тя със слаб глас.
— Ще останем толкова, колкото пожелаеш. Но ние няма да сме ти нужни, Шонед. Ще имаш него.
— От това се боя — промълви тя.
— Но как така се боиш? Та ти години наред се надяваше това да се случи, а днес бе толкова щастлива.
— Ами ако излезе, че не мога да си говоря с него? — избухна Шонед. — Ами ако излезе, че нямаме какво да си кажем? Ками, погледни ме. Аз… аз съм нищо. Само слънцебегачка с шест пръстена, която едва познава занаята си. Никой не е и чувал за рода ми, за мястото, от което произхождам… Ти можеш ли да ме видиш като княгиня?
— Боиш се от глупости, Шонед — отвърна й Камигуен рязко. — Избий си ги от главата. Вие, разбира се, ще се обичате.
— Ами ако не можем? Не се познаваме — нито аз него, нито той мен. Не искам да се обвързвам с мъж, когото не съм способна да обичам.
— Шонед, слушай. Погледни в огъня. Там няма сенки, в които да потънеш и се изгубиш завинаги. Там има само светлина.
Добронамерените внушения на приятелката й подействаха върху Шонед. Тя хвърли вейката обратно в огъня и се загледа, без да примигва, в пламъците. И там бе неговото лице. Шонед се сепна, когато забеляза скръбта, забулила очите му и запечатала чувствителните му устни. Неволно тя протегна ръце към образа и извика силно, когато Огънят я опари по пръстите. Сякаш в ума и също избухна пламък.
— Шонед!
Тя смътно осъзнаваше, че Камигуен сипва студена вода върху пострадалите й пръсти, че останалите загрижено говорят около нея. Болката бе пробягала нагоре по дланите и ръцете й чак до сърцето, и бе заседнала там, а също в онази част от мозъка й, където беше знанието как да заплита на нишки слънчевите лъчи. Шонед се люшкаше напред-назад, мяташе се почти като умираща, докато болката не стихна постепенно и погледът й не се проясни.
Приятелите й се бяха събрали в загрижен кръг.
— Извинете ме — промълви тя засрамена, сведе глава и скри обгорените си пръсти в скута.
— Огънят пръсна искри, това е всичко — обясни Камигуен на останалите.
— Шонед, внимавай повече — каза Мит, и с грубовата ласкавост я потупа по рамото. Тя кимна мълчаливо, безсилна да погледне когото й да е от приятелите си.
— Да — провлачи Оствел. — Дължим на принца невеста, която не се свива от болка, когато й целуват ръцете. Хайде, всички да лягат. Утре ни чака дълъг път.
Когато останалите се разотидоха, той приклекна до Шонед и с пръст повдигна брадичката и. Приближи лицето й до своето.
— Извинете ме — повтори тя.
— Не, аз трябва да моля извинение — каза Камигуен. — Исках само да го погледнеш пак и да осъзнаеш, че няма място за страх.
— Мислела си си, че заклинаш Огъня, а той те е изненадал, а? — попита Оствел, и когато Шонед печално кимна, подсвирна съчувствено. — Нетърпелив съм да срещна принца на твоите блянове, знаеш ли. Мъж, който кара слънцебегачка от твоя ранг да допусне подобна грешка…
— Не беше той, аз сама я допуснах — отвърна Шонед. После избухна:
— А Ками ми говореше, че нямало място за страх!
— И да се страхуваш — промълви Оствел — то е като страха на простосмъртните от ослепително ярката светлина. Огънят е бил премного, Шонед. А че не е имало сенки, това е вярно. Наистина никакви.
— И в светлината можех да се изгубя, както в сенките — прошепна тя и се втренчи в обгорените си ръце.
До вечерта след драконовия лов Роан винаги бе успявал благополучно да се изплъзва от леля си. Андраде, след като изпрати изтощената Тобин да си почине и се възстанови, бе търсила дълго младия принц, но напразно. Да пита някого къде е Роан би било в разрез с достойнството й — в края на краищата тя трябваше да се грижи за репутацията си, и отказваше да признае, че не е в състояние да открие един- единствен човек в ограничено пространство. „Как може да изчезва, когато си поиска!“ — негодуваше тя, с примес на смут и тревога, защото племенникът й я бе поставял в шах с тази своя способност още като дете. Накрая й стана ясно, че той ще избере времето и мястото на срещата им, и първожрицата реши да му покаже, че е не по-малко инат от него.
Тя прекара част от деня с Тобин, на която даде заслужено обяснение. Когато Андраде се появи на входа на покоите, заемани от племенницата й, Чей спеше с изтощени тяло и чувства, а също и замаян от всичкото вино, което бе изпил предния следобед, за да забрави гледката на разкъсания от дракона Зеава. Бе късна сутрин. Двете жени слязоха долу в градината, за да разговарят необезпокоявани.
— Толкова беше странно — сподели Тобин, когато Андраде поиска да узнае какво изпитва след онова, което бяха правили предната вечер. — Винаги съм се чудила как фарадим работят със слънчевите лъчи.
— Не си мисли, че след като си ми помагала веднъж, ще можеш сама да го правиш — предупреди я Андраде. — Това е крехко равновесие, което се постига трудно, а за да усвои умението да го владее, човек трябва много, много да учи. — Тя млъкна, когато забеляза наблизо, край розовите храсти, един от градинарите. Изчака го да си тръгне с поклон и продължи: — Мисля обаче Шонед да ти покаже някои неща, когато се появи.
— Така ли се казва тя? Шонед?
— Да, с ударение на втората сричка. Шо-нед — произнесе отчетливо първожрицата.
— Прекрасно име — каза Тобин, повтаряйки го наум. — Роан знае ли, че от него се очаква да му прибави и сан княгиня?
— Мислех, че можеш сама да намериш отговора. Да, тя ще бъде негова съпруга. Той не знае все още, но скоро ще разбере.
— На мен ми хареса. Аз… сякаш я докоснах по някакъв начин. Това бяха… цветове, които почти държах
