— Роан… всичко, което каза за вероятен брак с дъщеря на Рьолстра, е вярно. Страхувах се, че Върховният княз ще ви изпрати сватове, преди да съм успяла разговарям с теб. Баща ти не би се вслушал в никакви мои думи. Той не ми се доверява изцяло.
— А аз трябва ли да го правя? — запита студено младият принц.
— Ако не на мен, то на Шонед трябва да се довериш изцяло.
— Значи имала име. Чудех се как се казва.
— Тя ми е много скъпа, Роан. Какво искам аз е без значение. Самата тя те видя в Огъня преди години.
— Така ли?
— Нима не почувства нищо, когато я гледаше тази вечер?
— Не те засяга какво чувствам. Изпрати ли да я доведат?
— Тя скоро ще бъде тук.
— А обвиняваш мен, че не зачитам другите, и правя през главите им каквото съм намислил! Явно си е в кръвта, както и дарбите на фаради, които Тобин има, но аз не притежавам. Всъщност това си искала от родителите ми, нали? Мелез, който да съчетава и двете: принц, който може да припка по светлината! Ах, колко съм огорчен, че те разочаровах! Но сега ще опиташ пак, нали? Любопитен съм дали и Шонед знае за тези твои намерения?
Андраде посрещна погледа му без да трепне, а на лютите му думи не отговори. Защото долови, че той усвоява името на момичето: привиква езика си да произнася сричките му, а ушите си — да чуват звука му. Каза:
— Не е необходимо да се жениш за нея, ако не ти харесва. Когато пристигне, и двамата ще разберете привличате ли се или не.
— Нима не си съобразила вече всичко? — присмя се Роан. Но в следващия миг изражението му се промени; той смънка: — Извини ме.
Тя наблюдаваше племенника си: мъж-дете с измамливо кротки очи, принц, който скоро щеше да властва над ширната Пустиня — а един ден, ако неясните и видения бяха истина и Богинята не си играеше с нея, може би и над… Достатъчно би било Шонед и Роан да бъдат заедно. Те бяха точно един за друг; тя знаеше това. И рече:
— Не, ти ме извини, задето бях твърде рязка. Имаше право: не биваше да забравям кой си.
— Не, не! Така и трябваше! Не мога да седя тук и да се самоокайвам: Но… знаеш ли, толкова е неловко… Да чакам татко да умре. Да се страхувам и да трябва да го крия. Да бъда… сам. Всъщност единствено с теб мога да споделям. Разбираш ли?
Андраде кимна. Мислеше си, че от деня, в който може да споделя с Шонед, Роан вече няма да бъде сам. Но на глас каза:
— Слез долу и поспи. Още няколко дни Зеава ще е жив — твърде голям инат е, за да се предаде на смъртта толкова бързо, Майка ти ще има нужда да бъдеш силен.
Роан тъжно се усмихна:
— Никои няма да има нужда да бъда какъвто и да било, докато не настъпи, часът да ме признаят за княз. Тогава вече ще имат нужда дори от повече, отколкото бих могъл да дам… А онова, което предложа, ще им се стори нищожно… особено в сравнение с приноса на баща ми.
Глава 3
По-високите върхове на Вереш бяха потънали в сняг и щяха да останат така чак до средата на лятото, увенчавайки скалните височини над Канарата, палата на Рьолстра. Самата крепост беше по-долу сред възвишенията: кацнала на единия край на страховита клисура, тя наподобяваше дракон, вкопчил се здраво с нокти в каменния масив. Долу река Фаолаин бе издълбала пролом. И по двата му бряга земята бе покрита с тучна зелена трева, гъсто залесена с дървета и още по-гъсто изпъстрена с цветя, а над нея синееше небето, прорязано в далечината от достигащата до облаците верига на заснежени планински върхове.
Господарката Палайла беше напълно равнодушна към тези гледки. Вълнуваше я единствено собствената й красота. Благородницата стоеше на стъпалата над пищните морави в градината, и се мръщеше, силно раздразнена, тъй като градинарите бяха окастрили нейния любим розов храст — онзи, който даваше цветове, румени точно като бузите й. Тя бързо си припомни, че от мръщенето се образуват бръчки, и лицето й пак стана гладко. Засега нейната власт зависеше изцяло от красотата й. С хубост Палайла беше дарена в изобилие: като се започне с буйната кестенява коса, придържана назад от тъничка златна верижка, обсипана с кафяви като очите й ахати. Кожа като светъл мед, тяло, за каквото ваятелите мечтаят и която бяха увековечили в сребро, бронз, мрамор и злато; изящно извити вежди както и прелестно очертана, страстни уста — Палайла бе най-красивата жена от своето поколение и беше съвсем естествено Върховният княз да я избере за своя наложница. Тя бе имала грижата да не допусне четирите досегашни бременности да накърнят съвършенството на нейното тяло, и възнамеряваше петото дете, което точно сега очакваше — заклинайки: „момче, най-сетне момче“ — също да не остави следи върху снагата й. Кройката на тъмната й теменужена рокля все още успяваше да прикрие закръглящия се кръст: защото, колкото пламенно бе желанието на Рьолстра за син, толкова силно беше и отвращението му от бременността. Палайла обаче знаеше, че ще трябва да продължи да забременява, докато не дари повелителя си с мъжки наследник. Тогава от наложница щеше да се превърне в съпруга, и то — княгиня. Върховна княгиня. Нейна всесветлост.
Иначе принцеси се бяха пръснали из цялата градина на палата през този следобед. Четири с титла „светлост“ и още тринайсет, също удостоени с титла на благородница, но само „господарка“. Седемнадесет дъщери — помисли си Палайла с отвращение. С шест различни жени Рьолстра бе успял да направи само момичета и пак момичета. Единствената законна негова съпруга, Лаланте, беше родила три момчета, обаче всички те бяха живели едва по няколко дни. След смъртта на Лаланте, в желанието си да се сдобие с макар единствен мъжки потомък, Върховният княз бе сменил пет наложници — все от знатно потекло и вече покойници, с изключение на Палайла. На нея й беше струвало много грижи и труд да се превърне в изключение. Палатът на Канарата положително гъмжеше от жени и свръхизлишъкът действаше върху нервите й. Тя по начало мразеше собствения си пол, защото във всяка друга жена виждаше съперница за вниманието на Рьолстра, и макар да бе доста нежна към собствените си дъщери, даже и те не убягваха от изконните й подозрения. Палайла сложи ръка върху корема си и се зарече тържествено, че този път ще бъде момче.
Тя слезе по късите каменни стъпала, отново сърдита, че Рьолстра е зает някъде другаде, защото градините бяха чудесна сцена. Сред тях изпъкваше очарованието не само на красотата й, но и на играта, която беше измислила и през последните няколко години довела до съвършенство. Гледан отгоре, паркът беше като огромна, издълбана в скалата купа, пълна с цъфтящи лози и по-големи или по-малки момичета в ярки летни копринени рокли. Палайла — това бе играта й — в разходката си спираше при всяка групичка, задържаше се там да побъбри, раздаваше ослепителни усмивки и представяше крайно убедително образа на грижовна приемна майка пред момичетата. Положението й на официална наложница на баща им през последните четири години й бе спечелило поне уважението, ако не точно обичта на ятото дъщери. Впрочем дали я обичат или не, имаше малко значение за Палайла, доколкото всички обитателки на княжеския палат се държаха като безкрайно привързани една към друга — независимо от дълбочината и силата на взаимната си ненавист.
Четирите законните дъщери на Рьолстра, седяха под една лозница и играеха карти. Бяха високи и добре сложени момичета, с тъмна кожа, тъмни очи, тъмни коси. От четирите само Ианте бе наследила острия ум и напористата воля на баща си; Найдра бе кротка и управляема, Ленала — просто глупава. Пандсала имаше един начин да попоглежда хората странишком, за който Палайла смяташе, че може да е признак на проницателност или лукавство, или и двете. Ала Ианте — най-младата от четирите, двайсет и две годишна — беше опасно умна и не си правеше труда да го прикрива.
Четирите дъщери на господарката Вамана бяха невзрачни и скучни. Самата Вамана се бе лишила от хубостта си; за това бе допринесло и едно боледуване, от което можеше да се излекува, ако Палайла не бе сменила съдържанието на шишенцата с лекарства. Не че бе искала Вамана да умре, но и не беше плакала край кладата й. Дъщерите на господарката Караян стояха край стената, обвита в пълзящи рози, и чинно си
